Черния мустанг

— Тогава отстъпи настрана! Аз ще свърша тази работа! Предводителят коленичи и с такова усърдие започна с две ръце да изхвърля дребния камънак от дупката, че и през ум не му мина да наблюдава метиса. Ик Сенанда го погледа около половин минута, после отстъпи няколко крачки назад, убеди се с бърз поглед, че никой от белите не му обръща внимание, защото все още всички се занимаваха с конете си, а след това с безшумни крачки се втурна към изхода, където мигновено притеклите се команчи вече полагаха усилия да натрупат наръчите от клони на голяма купчина, а вождът се бе заел да запали огъня с пункса си (Прерийно огниво. Б. пр.).

— Уф! — възкликна Токви Кава със задоволство. — Всички влязоха в клопката и аз съм много доволен от теб!

— Уф! — отвърна му Ик Сенанда. — Имах късмет опасността да ми се размине!

— Нали така го предвидих! Праханта вече тлее. Съвсем скоро ще чуем как бледоликите вият!

Нощта се спусна над земята и в тесния процеп между скалите стана още по-тъмно, отколкото навън, на открито. Предводителят така ровеше из натрошения камънак, като че от това зависеше животът му. По едно време той се обърна към метиса, за когото мислеше, че все още стои зад него:

— Тук се смрачи толкова много, че кажи-речи вече нищо не се вижда. Ще запалим няколко огъня. Навън в гората има достатъчно дърва.

След като не получи отговор, той извърна глава, но никъде не забеляза човека, към когото бе отправил думите си. Дори и в този момент у него не се появи съмнение. Той се изправи и няколко пъти силно извика името Ято Инда. Едва когато не получи отговор, предводителят се разтревожи и попита хората си дали са виждали метиса. Никой не бе в състояние да му даде някакви сведения. Ик Сенанда не беше навлизал в теснината по-далеч от мястото, където бе започнал да рови сред камъните, и понеже не се намираше вече в пролома, трябваше да го търсят единствено в посока към изхода му. Едва в този момент у хората възникнаха подозрения и то колкото силни, толкова и внезапни.

— Zounds! — извика предводителят. — Дали все пак метисът не е офейкал!

Той не получи отговор, но през главите на всички мина същата мисъл.

— Трябва бързо да излезем навън! — продължи предводителят. — Там е по-светло. Може би ще успеем да разберем накъде е побягнал.

Той се насочи към изхода и другите се наканиха да го последват, но само след броени крачки всички спряха изплашени, защото в същия миг право пред себе си видяха как лумват пламъци, които за секунди така се разпространиха на височина и ширина, че изцяло запълниха тесния изход и го направиха непроходим.

— Господи, какво е това? — изкрещя той. — Този метис ли го е направил? Кой…

Предводителят не доизрече последния въпрос, но и бездруго му бе отговорено, тъй като навън зад пламъците проехтя бойният вик на команчите, от който сякаш потрепериха скалите. Онемели от ужас, белите замръзнаха на място. Веднага им стана ясно в какво положение са се озовали. „Негово величество“ пръв се окопити, за да каже следното:

— Проклятие! Обградени сме! Метисът ни е предал. Това са команчи, познах ги по виковете им. По тези скали не може да се изкачи и катеричка, а още по-малко пък човек. Остава ни да се опитаме да минем през огъня. Възсядайте конете и вземете пушките си в ръка! Може би ще успеем да прескочим пламъците, преди да са станали още по-големи. В такъв случай бързото решение е най-доброто решение. Озовем ли се отвъд огъня, веднага ще стреляме по червенокожите сатани.

— А колко ли са на брой? — попита един от хората.

— Откъде да знам? Но в подобно положение не бива да броим неприятеля. Трябва да се измъкнем навън, ако ще да са и хиляда! Само внимавайте да не експлодира малкото барут, който имате. Всеки трябва да прелети над пламъците с бърз скок. И така напред, my boys.

Белите бързо бяха развързали всички коне и се намираха на седлата. С предводителя си начело и пушки, готови за стрелба, те препуснаха към изхода. Ако искаха с един-единствен скок да преминат през огъня, това трябваше да стане в галоп, което за съжаление не беше възможно, защото проломът бе твърде тесен, а и внезапно правеше остър, макар и къс завой. Когато „Негово величество“ заобиколи образувания от скалите ъгъл, видя, че огънят е много близо пред него, едно обстоятелство с което не се беше съобразил. Разстоянието бе твърде късо, за да се засили с коня си, още повече, че животното се подплаши и отказа да продължи. А когато предводителят се опита да го подкара с удар, отвъд пламъците се разнесе силен, заповеднически глас:

— Стой! Нека бледоликите слязат от конете! Аз съм Токви Кава, вождът на команчите, и с мен има още шест пъти по петдесет войни. Ако проявите подобно безумие, ще можете само един по един да прескачате огъня, а ние ще ви избиваме също един по един!

— Токви Кава, Мъчителя на ловци! — възкликна предводителят, обръщайки се назад към своите хора. — Чухте ли какво каза? Прав е. Ние сме напълно обградени и не можем да се измъкнем. Сигурно ще иска да вземе скалповете ни и затова ще имаме невероятен късмет, ако успеем да го придумаме да ни остави поне живи!