Черния мустанг

— Да, да! Заклевам ти се в най-святото, което имам! После ще можеш да си набавиш всичко, каквото ти сърце пожелае.

— И Огнена вода, колкото искам ли?

— Много, много повече Огнена вода, отколкото може да се побере в Мисисипи! Само кажи бързо, ама бързо, къде се намира бонансата!

Лицето на метиса просияваше все повече и повече. Беше ясно, че съвсем малко му трябваше още, за да издаде безценната си тайна, но все пак той изказа своето последно опасение:

— Вие сте над трийсет воини, а аз съм сам и без оръжия. Ако ви покажа бонансата, ще вземете всичко и ще ме изгоните, тъй че ще остана с празни ръце!

— Но това са глупости, стократни и хилядократни глупости! Ние сме почтени хора и ще ти дадем половината. Вече го казах и ще удържа на думата си! Но не ни ли издадеш бонансата, безмилостно ще те застреляме и то незабавно, намясто, ей тук на, където си застанал. И тъй, избирай, но избирай бързо! Или смърт, или толкова много Огнена вода, колкото да имаш да пиеш до края на живота си!

„Негово величество“ бе извънредно много възбуден, а и останалите бели бяха в същото състояние. Над петдесет конски товара чисто злато! Човек едва ли можеше да си го представи. Жадните им погледи буквално се бяха впили в лицето на метиса. Изглежда повторната заплаха със смърт, както и обещанието за цяла река като Мисисипи, пълна с Огнена вода, накараха Ик Сенанда да вземе бързо решение. За безумна радост на всичките трийсет и един мъже той отговори:

— Ято Инда ще ви се довери, ще повярва, че ще му разрешите да вземе половината от златото и затова ще ви покаже мястото, където се намира бонансата Хоуака.

При тези думи избухна всеобщо ликуване, такова ликуване, каквото уестманът обикновено нарича с думата „shout“. (Вик, крясък; викам, крещя. Б. пр.) Дори „Негово величество“ размаха ръце из въздуха като вятърна мелница и заподскача от радост въпреки възрастта си, въпреки сивата брада и снежнобялата коса. Само един-единствен човек притежаваше достатъчно самообладание, за да овладее донякъде голямата си възбуда. Това беше Дългия Хум, чието лице наистина също просия от радост, но който продължи да вика сред невъобразимия шум на другите дотогава, докато най-сетне го чуха:

— Милорди и джентълмени, сеньори и мешърс! Предстои ни да изживеем небивало щастие, но от това не бива да страда почтеността ни. Обещахме на този човек половината от златото и ми се струва, че трябва да спазим обещанието си! Позор за онзи, който не споделя същото мнение!

— Да, да, да! — извика през смях „Негово величество“. — Да, да, да! — засмяха се и останалите.

Смехът им показваше съвсем ясно, че думата „позор“ въпреки всичко нямаше да им попречи да извършат вече тайно замисленото. Метисът се престори, сякаш кикотът им изобщо не му прави впечатление, а още по-малко пък може да разклати доверието му в тях. Напротив, той заяви следното:

— Ако сега тръгнем към бонансата, няма да е нужно да яздите кой знае колко надалеч.

— Не е ли далече? — попита „величеството“. — Тъй си и мислех! Бонансата се намира в Естрехо, нали?

— Да.

— Тогава ще я намерим и без твоята помощ!

— Няма да успеете — самоуверено отвърна Ик Сенанда. — Въпреки всичко може да търсите дълги години и пак нищо да не откриете.

— Тогава тръгвай и ни води! Но не се опитвай да офейкаш! Незабавно ще бъдеш пронизан от трийсет и един куршума!

Метисът се престори, сякаш не чу тази заплаха и заставайки начело, без никаква съпротива се отправи към Естрехо. Той знаеше, че те отиват към сигурна гибел. Изпълнението на плана му се беше оказало много по-лесно, отколкото си беше представял.

От само себе си се разбира, че заслепените и лековерни бели разговаряха единствено за бонансата. Само Хум бе станал мълчалив, яздеше последен и размисляше как ли би могъл да накара спътниците си да се държат почтено с метиса. След известно време предводителят им се присъедини към дългуча и ухилено го попита:

— Онова, дето го каза преди малко за почтеност и справедливост, беше само на шега, нали?

— Не, сър. Този човек напълно безкористно ни отстъпва половината от съкровището си. Не спазим ли даденото му обещание, ние ще се проявим като най-окаяни мерзавци.

— Значи думите ти са били твоето действително мнение, така ли? Pshaw! Винаги съм бил почтен човек и ще остана такъв, обаче всички знаят, че спрямо индианците не е нужно да спазваш даденото обещание.

— Сър, това са толкова позорни схващания, че аз… хм! Освен това Ято Инда не е индианец. Баща му е бил бял!

— Тъкмо туй е причината пет пари да не даваме за него, защото тези мелези са много-по-лоши, коварни и вероломни от чистокръвните индианци. Нека първо ни покаже бонансата, а после може да си върви, накъдето поиска!

— Без да получи своята половина?

— Естествено без нея! Ще бъде чисто безумие да му отстъпим такова страхотно количество злато!

— Безумие или не, аз няма да допусна да бъде измамен!

— Я не ставай смешен! Какво ли ще направиш срещу плана ни, срещу нашите трийсет гласа? Не можеш да предприемеш нищо, ама хич нищо!

— О, мога!

— Че какво ли? Какво си намислил? — прозвуча вече с рязък тон въпросът на предводителя.