Черния мустанг

Изглежда метисът не се успокои напълно. Вождът продължи усилията си да разсее опасенията му и най-сетне това му се удаде, особено след забележката:

— Дори и да те пленят и вържат, дори и да не успееш да им се изплъзнеш, аз ще преговарям с тях пак, както и Олд Шетърхенд преговаря с нас в Бърч Хоул. Естествено първото ми условие да ги пощадя ще бъде твоето освобождаване.

— Ще ги пощадиш ли? Струва ми се, че искаше да ги избиеш, а?

— Така и ще направя. Към такива врагове не е необходимо човек да спазва дадената дума. Нима бледоликите са били някога искрени и честни към нас?

— Не са били.

— Значи си съгласен с мен?

— Да. Ще направя каквото искаш, защото ти не можеш да изоставиш в беда сина на дъщеря си, а после всички воини на команчите ще прославят смелостта ми, с която съм рискувал живота и свободата си, за да предам в ръцете ти тези бледолики мъже.

— Тогава ела!

Те се върнаха при очакващите ги команчи. С кратки думи Черния мустанг им съобщи какво бяха видели и чули, както и какво беше решил. При новите обстоятелства индианците нямаха възможност нито да си отпочинат, нито да поспят, а ги очакваше напрегнат и изморителен нощен поход, но въпреки това те посрещнаха речта на вожда си с ликуване, което разбира се не се изрази в силни викове и възклицания. Предлагаше им се възможност да се сдобият с коне, оръжия и с повече от трийсет скалпа, а така поне една част от тях щеше донякъде да възстанови честта си. Само след броени минути те поеха към Естрехо де куарсо, а метисът пришпори коня си към Шапо Гаска на своя дядо.

Пътят на команчите беше труден, защото една голяма част от него трябваше да изминат през нощта, а и бяха принудени да вървят през труднопроходими местности, тъй като по-удобните и по-хубави маршрути твърде вероятно щяха да бъдат използвани от белите, които лесно можеха да забележат оставените от индианците следи.

И така, команчите неуморно преодоляваха през цялата нощ планини, труднодостъпни долини и проломи. Когато се развидели, те спряха за кратко време да си поотдъхнат и да изядат по едно парче студено бизонско месо. После отново продължиха и то с такова усърдие, че когато предобедът се преполови, те се озоваха съвсем близо до Естрехо .

Тази местност беше много удобна за техните цели. От запад на изток се простираше тясна планинска верига, покрита с гъста гора. Малко преди самия си край веригата бе пресечена от север на юг от пролом, образуван както от продължителната бавна дейност на водата, така и от внезапно развихрили се вулканични сили, отцепили отвесно последната част от планината. И така, споменатата верига завършваше с един губещ се в равнината нос, най-крайната част от който бе като отсечена. Вече казахме, че носът бе покрит с гъста гора, обаче по съвсем естествени причини отрязаният му връх беше напълно гол. Той се състоеше от твърда кварцова скала, в чиято компактна маса се врязваше, водейки надолу, доста дълбок улей, широк на места не повече от десетина крачки, за да завърши внезапно пред отвесно издигаща се стена. И скалите от двете страни на този улей бяха толкова гладки и стръмни, че нямаше нито едно-единствено място, откъдето можеше да се изкачат хора. Изглежда сякаш тук природата бе работила с огромен трион, за да не остави за човешкия крак никаква опорна точка. Не се виждаше никакво дърво, нито храст и изобщо никакво растение, което да е успяло да намери място за корените си, или каквато и да било подхранваща почва.

Този тесен пролом беше наречен Естрехо де куарсо и именно за него „величеството“ бе споменал, че сигурно е образуван от съществувалия някога водопад.

След пристигането си команчите се оттеглиха в гората, без да се приближават до входа на Естрехо. Постъпиха така, за да не оставят никакви следи. Само вождът отиде до теснината да се убеди, че той и хората му се намираха сами в тази местност. Когато се върна при воините си със задоволителен резултат, те вече усърдно се бяха заловили да събират необходимите за огъня сухи клони и да ги връзват в удобни за носене наръчи.

Малко по-късно те забелязаха метиса, който се приближаваше, яздейки през равнината. Той нямаше как да знае точно на кое място се намират и затова му извикаха. След като остави при тях съвсем изтощения си кон, който не биваше да бъде забелязан от белите, Ик Сенанда показа на Мустанга донесените нъгитс, а вождът му даде още няколко подробни указания как да се държи. После метисът се отдалечи, за да започне да играе своята не съвсем безопасна роля. Тъй като бяха доста хора, скоро команчите събраха повече дърва, отколкото бяха необходими за целите им и тогава вече можеха да си починат от напрегнатия и тежък поход. С алчно напрежение те зачакаха пристигането на бледоликите.