Черния мустанг

Изглежда предводител на белите беше един възрастен мъжага със загрубяло от дъжд, слънце и вятър лице, със снежнобяла коса и светлосива дълга брада. Той бе извънредно характерна личност с остри черти на лицето и нямаше съмнение, че бе преживял не едно и две приключения. Въпреки възрастта бдителният му поглед издаваше младежка жизненост и когато говореше, в гласа му личеше такава решителност и превъзходство, като че бе свикнал винаги да заповядва. Както чуха двамата индианци, колкото и странно да бе, спътниците му се обръщаха към него с „Ваше Величество“.

Почти без изключение останалите бяха мъже, по чиято външност от пръв поглед се виждаше, че притежават необходимия за Дивия запад опит. Най-младият измежду тях беше слаб и строен, изключително източен на височина блондин, който изглежда беше „enfant gate“ ((фр.) — глезено дете. Б. пр.) на компанията и обичаше непрекъснато да я развеселява с приказките си. Името му беше Хум, а няколко пъти го нарекоха и Дългия Хум. Точно когато съгледвачите заеха местата си, го чуха да казва:

— Ваше Величество, сигурно се чувствате в безопасност, защото не поставихте никакви стражи. Струва ми се, че тук някъде започват земите на команчите. Да не би да ви се иска тези достопочтени джентълмени да ви лишат и от трона, и от живота?

— Моят трон е ей това място, където съм седнал и много ми се ще да видя червенокожия, който ще успее да го измъкне изпод мен. Та нали се намирам в компанията на точно трийсет мои поданици, всеки един от които е герой и истински Байяр. (Байяр (1476–1524) спечелил си славата на най-храбрия френски рицар във войните на френските крале в Италия. Б. пр.) Но за команчите си прав, драги Хум. Исках само да ви дам време да се нахраните. После както обикновено ще поставим пазачи. Ще спим седем часа, ще се сменяме на всеки час, следователно на пост ще могат да застават едновременно по четири души. Това е напълно достатъчно, ако не стоят на едно място, а непрекъснато обхождат своя четвърт участък от кръга. Ще спазваме този порядък и занапред, докато стигнем до планините Сан Хуан.

— Където ще станем милионери! — добави Хум и весело се разсмя.

— Макар сега да се смееш, аз вярвам, че наистина ще станем милионери.

— Понеже за мен наследството на богатия ми чичо е напълно загубено, няма да имам нищо против, ако ми разрешиш да унаследя още по-богатия щат Колорадо.

— Well! Тъй като пак го споменаваш, я ни разкажи каква е всъщност историята с този чичо? Той ли те лиши от наследство? Понеже си толкова свестен човек, това не би трябвало да му се прости дори и на оня свят!

— Не ме е лишавал от наследство и все пак ми го отне. Той минаваше за богат, защото умееше да създава такова впечатление за себе си. А баща ми, макар че беше добър търговец, не я докара доникъде. Веднага ще чуете защо. След смъртта си освен дългове той не ми остави и пукнат цент. Чичо ми, който нямаше деца и когото помолих да ми помогне да си стъпя на краката, ме отпрати с утешението, че аз ще бъда неговият универсален наследник. Продължих да се мъча още няколко години, докато и той умря. Освен напълно празната си каса този човек ми завеща и счетоводната си книга. Пъхнах носа си в нея и скоро ме хвана хрема, и още каква! Милият ми чичо е бил достатъчно хитър да поддържа моя добродушен баща дълги години да работи за него, без да му плати нито един-единствен долар. Баща ми е вярвал, че спечелените от него пари са на сигурно място при брат му, а когато малко преди смъртта си узнал всичко, не е искал да разкрие подлостта на чичо ми за да не го излага пред хората. Ето как не можах да наследя от него и един долар, а изгубих и парите, които бих получил от моя баща, ако не е бил толкова доверчив.

— Хубав чичо, няма що! А как се казваше?

— Хич не ме интересува, не го знам!

— Какво? Не го знаеш ли? Но нали фамилното име трябва да е също като твоето!

— Разбира се.

— Е, добре! Сигурно не си забравил собственото си име! Ние те наричаме Дългия Хум. Още не си ни казал какво означава Хум, а фамилното си име продължаваш да премълчаваш. Защо?

— Защо ли? Ами защото съм веселяк и не обичам да се ядосвам, а щом чуя името си, винаги ме хваща яд.

— И каква е причината?

— Ами то звучи много смешно, още повече за слуха на американците.

— Хм! Щом имаш толкова ясно изявено чувство за красиво звучащи думи, ние не можем да имаме нищо против, но що се отнася до изпарилото се наследство, то можеш да се утешиш с мисълта, че горе в планините Сан Хуан в Колорадо ще бъдеш стократно обезщетен!

— И да не е стократно, все ще намериш нещичко, Ваше Височество, защото вие не сте човек, който ще води за носа почтени люде толкова надалеч в Скалистите планини.

— Не, наистина не съм такъв човек. Ето тук в джоба ми се намира картата за местонахождението на мината. Тя ще ни направи богати, много богати, макар и не чак дотам като да речем, ако имахме късмета да открием в Сиера Моро направо приказната Bonanza of Hoaka.

— Често съм чувал да говорят за нея. Странно име! „Бонанса“ е испанска дума, „of“ е английска, а „Hoaka“ изглежда е индианска. Нали?

— Да.