Черния мустанг

Когато стигнаха при бизоните, разрязването на убитите животни стана доста бързо, понеже внукът на вожда беше донесъл колкото пушки, толкова и ножове. След като запалиха няколко огъня и всеки изпече своето парче месо, за наблюдателя, който не бе съвсем враждебно настроен към команчите, щеше да е цяло удоволствие да гледа как те започнаха да се „тъпчат“, ако искаме да употребим обичайния за този вид хранене израз.

Но когато се наситиха, вождът изобщо не им даде време да си починат, а щом разпределиха помежду си останалото месо, незабавно тръгнаха на път, за да направят всичко възможно Олд Шетърхенд и спътниците му да не се изплъзнат от отмъщението им, като по този начин щяха поне отчасти да си възвърнат изгубената чест. За пълното възстановяване на престижа си трябваше да се сдобият и с нови амулети.

И тъй, отново тръгнаха пеша надолу по течението на потока, за да поемат после на юг покрай снишаващите се разклонения на Сиера Моро.

„Вървя“, „странствам“ или „ходя пеша“ за команчите са все думи, които употребяват с презрение, защото извън бивака те са винаги на кон. Който не може да язди, а е принуден да върви пеша, според индианските схващания стои много по-ниско от съществото, заслужаващо името човек. А ето че в този случай самите те бяха обречени на участта да си служат с краката за онази цел, за която са им дадени от природата. — да вървят. Единствено Ик Сенанда притежаваше кон, но и той не яздеше, защото имаше основателна причина. В лагера на наиините беше разменил препъващия се бял жребец срещу по-хубаво животно, но от бързата езда то бе изтощено и трябваше да го щадят, защото нямаха друг кон, а той можеше да им бъде много полезен в случай на спешна нужда.

Следобед, когато индианската колона се движеше през тревиста равнина, команчите се натъкнаха на една диря, която бе оставена от значителен брой ездачи. Сигурно са били над двайсетина и то все бели, понеже всички коне бяха подковани, а посоката им съвпадаше с посоката на индианците. От особеностите на следите ставаше ясно, че конниците бяха минали оттук преди не повече от час. Тези следи зарадваха команчите немалко, защото те веднага си помислиха да нападнат хората. Това бе за тях изгоден случай да си набавят коне и оръжия, и ето защо с голямо усърдие се заеха да преследват ездачите.

След като дирите доста време водиха успоредно на планините, по-късно те се приближиха до тях и привечер навлязоха между възвишенията. Когато Токви Кава забеляза това обстоятелство, той каза на внука си:

— Тези бледолики не са неопитни хора. Понеже скоро ще се стъмни, са свърнали към близките височини, за да не се видят принудени да пренощуват в откритата прерия, където огньовете им ще се виждат отдалече. Следователно навярно няма да ни е много лесно да ги изненадаме и победим, още повече, че имаме толкова малко оръжия.

— Pshaw! Ние сме три пъти по-многочислени от тях и каквото не може да се постигне със сила, ще го постигнем с хитрост.

— Хитростта винаги върши повече работа от силата, и това важи сега особено за нас. Не бива да забравяш, че от глад воините ни са изтощени. Преди да решим какво да направим, ще трябва тайно да се промъкнем до бивака на бледоликите.

Планините бяха покрити с гора, от която отделни групи дървета и храсти се спускаха в равнината. Когато команчите се добраха до един такъв храсталак, те си избраха подходящо място за бивак, а след това вождът и Ик Сенанда тръгнаха, за да открият къде са белите. Вече бе започнало да се смрачава, поради което можеха да предположат, че няма да им се наложи да вървят много надалеч.

Предположението им се оказа съвсем правилно, защото с безкрайна предпазливост се бяха промъквали не повече от петнайсетина минути, когато надушиха миризма на дим.

— Наблизо са — прошепна старият вожд на внука си, — но ще трябва да изчакаме, докато съвсем се стъмни.

След падането на нощта те продължиха да се промъкват напред. Скоро доловиха ромоленето на малко поточе, а после между клоните и дърветата проблясна светлината от огън, около който белите бяха насядали в кръг. Близо до тях имаше тревиста полянка, където се намираха конете. Макар че хората току-що се бяха настанили да бивакуват, животните се охраняваха от двама мъже, които държаха пушките си готови за стрелба. Това бе сигурен признак, че команчите си нямаха работа с новаци или с непредпазливи хора.

За опитни индианци изобщо не беше трудно да се промъкнат съвсем близо до белите, защото дебелите дървета предлагаха превъзходно прикритие. Двамата съгледвачи продължиха да пълзят, докъдето им позволяваше собствената безопасност, след което се озоваха всеки зад едно дърво толкова близо до лагера, че не само ясно виждаха белите, но дори можеха да чуват всяка тяхна дума.