Черния мустанг

— Уф! И Огнената вода и Огнения кон са изпратени от злия дух в земите на червенокожите мъже, за да им донесат гибел. Скоро всички хора от едната Голяма вода (Море, океан. Б. пр.) до другата ще знаят, че са ми взели и амулета, и косата, а така в бъдеще името ми, най-прославеното надлъж и нашир, ще се носи като вонята на мърша, от която не искат да ядат дори и лешоядите. Но аз ще си отмъстя, ще си отмъстя на всички, които ме превърнаха в мърша!

— Ти си прочут вожд и ще останеш такъв — успокои го внукът му. — Ние ще пленим Винету и Поразяващата ръка, а после ще нападнем апачите. Ще ги принудим да ни дадат скалповете и амулетите си, а щом отново се сдобиете с амулети, ще можете да се върнете в ловните полета на племето си.

— Уф! А сега не можем ли?

— Не.

— Значи е имало съвещание по този въпрос, така ли?

— Да, имаше съвещание на всички възрастни воини и мъдри мъже.

— Прогониха ли ни от племето?

— Да.

— Уф, Уф!

Вождът покри очи с длан и дълго време остана в това положение. После отпусна ръка и каза:

— Аз съм богат. Защо не ми донесе нищо друго освен тези дрехи?

— Не биваше.

— Притежавам толкова много коне, а съм без кон. Нима ти забраниха да ми доведеш и един жребец?

— Да, така е.

При тези думи изпълненият с боязън поглед на Токви Кава се впи в лицето на внука му, и почти заеквайки от страх пред очаквания отговор, го попита:

— Но нима искат да задържат и моя черен мустанг, жребеца, който ми е по-скъп дори от живота?

— Да, и него.

Вождът скочи на крака, обзет от ярост. Той понечи да даде воля на гнева си, но Ик Сенанда предупредително вдигна пръст и с успокояващ тон му каза:

— Токви Кава е велик вожд. Той знае, че воинът трябва да се владее. Нима искаш нашите хора, които са отправили погледи към нас да си помислят, че не умееш да бъдеш господар на мислите и чувствата си?

При тези думи старият вожд пак седна на мястото си, но изминаха няколко минути, преди да си наложи поне външно да изглежда спокоен и да изрази съгласието си:

— Синът на дъщеря ми е прав. В момента няма да мисля за болката, която искат да ми причинят, но по-късно, когато се върна там, където сега ми забраняват да отида, няма да забравя никого от хората, накарали ме така да страдам. Носиш ли ми още някаква вест освен това, което вече чух?

— Не.

— Уф! Толкова много от старите воини се наричаха мои приятели и аз наистина ги смятах за такива: И от тях ли никой не ти е предал да ми кажеш нещо?

— Никой!

— Тогава те всички ще разберат как Токви Кава се отплаща за подобно коварно приятелство. Ти си ми внук и още млад, ала си храбър и притежаваш не по-малко хитрост от мен. Ако искаш да ми кажеш нещо, говори! Имаш ли някакво предложение?

— Не. Ти си човекът, който трябва да заповядва, а аз ти се подчинявам. Всичко, каквото кажеш, е добро и всичко, каквото решиш, ще бъде изпълнено от нас.

Метисът изрече тези думи с тон на най-искрена покорност, като сведе глава в знак на това, че поставя в негова услуга и мисълта, и физическата си сила, но един проницателен и безпристрастен наблюдател например като Винету или Поразяващата ръка твърде вероятно щеше да забележи лекото, но издайническо потрепване на ъгълчетата на устата му. Както почти всички метиси, така и Ик Сенанда не бе човек, на когото можеш да се довериш. Ако станеше дума за собствената му изгода, той едва ли щеше да се съобразява с дядо си повече, отколкото с когото и да било друг. А и без да се вземе предвид роднинството им, Токви Кава го смяташе за най-добрия си приятел и имаше неограничено доверие в него. И в този момент Мустанга го гледаше с любов, доколкото можеше да става дума за любов в сърцето на вожда. Каза му: .

— Знам, че за мен би дал и живота си, и че докато си бил при нашето племе, си направил всичко възможно, за да предотвратиш прогонването ми. Не си виновен, че не си успял. Ела, нека се върнем при другите, защото те трябва да научат какво е решило племето!

Той не подозираше, че Ик Сенанда не само не беше направил нищо за него, а точно обратното — беше направил и говорил твърде много против него, защото най-голямото му желание бе самият той да стане вожд на наиините. И така, двамата се върнаха при своите хора, които от поведението на Черния мустанг и внука му се бяха вече досетили каква вест бе донесъл Ик Сенанда. И понеже само след секунда вождът им я съобщи, те изпаднаха в най-дълбока покруса, защото и те се бяха надявали, че ездата на Ик Сенанда до тяхното племе щеше да има съвсем друг резултат. Макар че им бе минало желанието за каквото и да било, в този момент те почувстваха особено остро лошото положение в което бяха изпаднали, а с това и все по-ясно усещания глад, тъй че заповедта на вожда да потеглят нагоре по долината към мястото, където се намираше убитият от него дивеч, бе посрещната с нескрита радост.

Преди да тръгнат на път, разпределиха малкото донесени от Ик Сенанда пушки заедно с мунициите между най-добрите стрелци, тъй че сред тях вече имаше поне неколцина, които по отношение на изхранването и отбраната им можеха да направят нещо повече, отколкото с голи ръце.