Черния мустанг

Вождът се беше изкачил заедно със спътника си нагоре по долината и сега се връщаше надолу обратно към лагера, намиращ се при нейния изход. Трябваше да извърви приблизително две английски мили, тъй че измина доста време, докато се озове в бивака.

Там се намираха същите онези индианци, които бяха принудени да напуснат Фъруд Камп по толкова позорен начин и имаха същия изпокъсан и отпаднал вид като Токви Кава. Те го посрещнаха с очаквателни погледи. Всички до един бяха гладни.

Сред тях той забеляза и онези воини, отишли преди няколко часа да проверят дали в поставените примки не се е хванал някакъв дивеч. Изобщо нямаше нужда да ги пита за резултат, защото видя, че са се върнали с празни ръце. Обстоятелството, че той идваше сам и без пушката, бе за тях признак, че ако не се е случило някакво нещастие при което да е загубил спътника си и оръжието, сигурно е имал успешен лов. Тъй че те наскачаха на крака и, нарушавайки обичайната индианска сдържаност, го посрещнаха с въпроса:

— Токви Кава застреля ли нещо? Сдоби ли се с месо?

— Да — отвърна той. — Гладът свърши. Убих един бизон, една женска и едно малко.

При тези думи се разнесоха стотина радостни викове и настана такова вълнение и суматоха, че команчите забелязаха ездача, приближаващ се към бивака от срещуположната страна, едва когато кажи-речи го достигна. Това бе внукът на вожда, Ик Сенанда, който беше изпратен да отиде до пасищата на команчите, за да ги снабди със споменатите вече необходими неща, но без да казва нито дума за позорния и безславен край на замисленото нападение над Фъруд Камп.

Изпращането на метиса бе за вожда единственият изход да прикрие донякъде пред съплеменниците си понесения срам и да може да запази мястото си на предводител. В сегашния си вид той изобщо не биваше да се мярка пред очите им, обаче сдобиеше ли се пак с коне и с оръжия, можеше да залови Олд Шетърхенд и Винету заедно със спътниците им, което щеше да му донесе почести и слава. А ако после бързо предприемеше успешен поход срещу някакви врагове, независимо дали са бели или най-близките му съседи, апачите, за да им вземе скалповете и амулетите, понесената ужасна загуба и страшен позор можеше да бъдат забравени и всичките му опасения и тревоги щяха да изчезнат. И така всичко зависеше от успешния изход на мисията, с която бе натоварен неговият внук и затова никак не е трудно човек да си представи с какво напрежение и нетърпение Токви Кава очакваше завръщането му.

Ето че настъпи моментът, когато на напрегнатото очакване щеше да се сложи край. Но това стана по начина, който бе толкова съкрушителен за вожда, че в мислите си той непрестанно бе пропъждал подобна възможност. Ако на Ик Сенанда се беше удало успешно да изпълни поръчението му, метисът трябваше да се върне с повече от сто коня и пушки, а също така да донесе дрехи и муниции за всички. В такъв случай той естествено щеше да вземе със себе си и неколцина други команчи, защото сам човек не е в състояние да се справи със стотина коне. Но ето че метисът идваше сам, съвсем сам като водеше за юздите само един-единствен товарен кон.

Щом го забеляза, меднокафеникавото обветрено лице на Токви Кава се обезкърви и стана пепелявосиво, а другите команчи забравиха голямата си радост от убитите бизони и не посрещнаха метиса с нито една дума за поздрав. Когато Ик Сенанда слезе от коня и се приближи до вожда, Мустанга се отдалечи малко настрани и седна до един храст на достатъчно разстояние от хората си, за да не могат да чуят какви вести му носят. Внукът му го последва, настани се до него и зачака да го заговори. Токви Кава се взря в лицето му с особен празен поглед и с предрезгавял от разочарование глас го попита:

— Къде са конете?

— Не ми дадоха — гласеше отговорът.

— Къде са стоте пушки и ножове?

— Не ги получих.

— Какво си донесъл?

— Само няколко пушки, няколко ножа, барут, олово и нови дрехи за теб.

— И нищо друго ли?

— Нищо!

— Тогава не си спазвал заповедите ми!

— Действах напълно според указанията, получени от теб.

— Издал си случилото се във Фъруд Камп.

— Нищо не съм издавал!

— Но не са изпълнили заповедите ми, а причината може да е само там, че хората от племето ни вече знаят за нашия позор.

— Да, знаят.

— Тогава сигурно си се раздрънкал, защото ние идваме право от Фъруд Камп и никой преди теб не е могъл да отиде при команчите и да им го каже!

— И въпреки това когато се появих там, те вече знаеха всичко.

— От кого са го научили? Разбера ли кой е бил, ще му одера скалпа от главата още докато е жив!

Ръцете на Токви Кава се свиха в юмруци, а очите му замятаха гневни мълнии.

— Ти няма да се сдобиеш с този скалп — отговори внукът му. — Огнения кон е тичал сто пъти по-бързо, отколкото сме вървели ние, и навсякъде е разнесъл вестта.

— Нима Огнения кон отива и при команчите-наиини?

— Не, но той минава недалеч от техните пасища и спира на няколко места, наричани от бледоликите железопътни станции. Неколцина от нашите воини са посетили една от тези станции и са научили всичко.