Черния мустанг

— Бизони! — възторжено прошепна той.

— Да, шест глави! Един стар мъжкар, три женски и две малки!

— Ще имаме месо!

При тези думи той посегна към пушката, но ръката му трепереше — било от изтощение, било от вълнение.

— Ти трепериш! — предупреди го другият. — Ако не си сигурен в изстрела си, ще останем без месо!

— Мълчи! Това е от глада, но аз непременно ще улуча!

— Бизоните се спускат по брега на потока. Сигурно ще стигнат дотук без да ни усетят, защото вятърът идва откъм гърба им.

— Да, наистина духа от тях насам, тъй че ще трябва само да залегнем ей зад тези храсти.

Те се прикриха и с почти трескаво напрежение започнаха да следят животните, които се приближаваха доста бързо, понеже както изглежда тяхното преселение бе вече започнало и само от време на време свеждаха глави, за да пощипнат трева.

Мъжкарят беше старо, могъщо и много грозно животно, защото почти цялата му козина бе изпадала. Твърдото му жилаво месо едва ли можеше да се яде, и все пак първо той трябваше да бъде застрелян, понеже ако Токви Кава решеше да Се ръководи от качеството на месото и убиеше една от женските, се излагаше на опасността самият той или неговия спътник да бъдат нападнати от побеснелия и жаден за отмъщение бизон, подхвърлени от рогата му във въздуха, а после стъпкани и смачкани. Наистина, пушката на вожда имаше две цеви, ала едната цев беше пълна със сачми.

Животните се приближаваха покрай потока начело с мъжкаря, следван от женските и малките. Те стигнаха на сто, после на петдесет, а най-сетне и на трийсетина крачки от индианците, без да ги забележат. Женските се осланяха на своя водач, а той изглежда вече бе изгубил чувствителното си обоняние.

Токви Кава се прицели. Ръцете му не трепереха вече, но той все още не стреляше, понеже бизонът бе застанал очи в очи точно срещу него, а вождът предпочиташе да изчака, докато животното обърне някоя от страните си. Индианецът, както и всеки опитен ловец знае, че е най-добре да му изпрати куршума си отстрани под лопатката право в сърцето, защото така по пътя си оловото среща само меки части.

Бизоните се приближиха дори с още десетина крачки. Но ето че тогава една от женските бе обзета от безпокойство. Тя спря и толкова шумно пое въздух, че мъжкарят я чу. Той се полуизвърна към нея и така предложи на вожда вече описаното място, което Токви Кава и чакаше. Изстрелът му изтрещя на секундата. Бизонът изведнъж застина на място, сякаш получи силен удар. Остана така напълно неподвижен минута-две, като само главата му се отпускаше все по-ниско и по-ниско. Най-сетне по цялото му тяло премина конвулсивна тръпка, след което той рухна на земята, без да издаде никакъв звук. Беше улучен право в сърцето.

Веднага след изстрела вождът с трескава бързина отново зареди пушката. Щом чуха гърмежа, женските хукнаха да бягат. Последвана от малкото си, едната бързо изчезна, но другото нищо неподозиращо малко остана на мястото си, а после дори любопитно се приближи до мъртвия бизон. Но подтиквана от любовта, която изпитват даже животните, майка му скоро се върна и с муцуната си започна да го избутва настрани от убития мъжкар, обаче в същия миг бе ударена от втория куршум на вожда, и то право в сърцето, тъй че след няколко секунди се строполи на земята.

Надавайки силни, ликуващи викове, двамата индианци скочиха на крака и се затичаха към плячката си. Малкото направи няколко смешни скока насам-натам, но бе повалено с приклада на пушката.

— Уф, уф, уф! — извика вождът. — Моят червенокож брат видя, че ръката ми не трепна. И двата куршума ги улучиха в сърцето и вече имаме месо за всичките наши воини!

— Да, месото на женската е хубаво — рече другият.

— Ако няма какво да се яде, и месото на стария бизон не е лошо!

— Веднага ли ще изкормим животните?

— Не, защото за двама мъже тази работа ще продължи твърде дълго. Ще доведем тук неколцина воини или пък-може и всичките.

— Няма ли да е по-добре само един от нас да отиде при тях, а другият да остане да пази месото?

— Да. Аз ще отида при нашите воини, а моят брат ще остане тук.

— Тогава нека Токви Кава ми даде пушката!

— Самият аз имам нужда от нея.

— Но на мен ми е по-необходима, отколкото на теб!

— По тези места няма неприятели, срещу които би ти се наложило да се биеш.

— Именно заради това Токви Кава няма нужда от пушката, а миризмата на месото ще привлече лешояди и койоти, срещу които ще трябва да се защитавам.

— Моят брат има право. Нека вземе пушката. Вождът му даде оръжието заедно с мунициите и след като хвърли продължителен и алчен поглед към трите убити животни, от които само бизонът тежеше над един тон, той се отдалечи. Който не е виждал със собствените си очи какви огромни количества месо може да има един такъв могъщ бизон, просто не би го повярвал.

Пътят на Токви Кава водеше надолу по течението на потока. Той вървеше бързо, без да проявява каквато и да било предпазливост, необходима в Дивия запад почти по всяко време. Следователно сигурно бе твърдо убеден, че наблизо не се намираха врагове.