Черния мустанг

— Well. Ще имате желаното спокойствие, Ваше Височество — обади се Хум с привичния си весел глас. — И тъй, дръжте си устата затворена, джентълмени, сеньори и мешърс! Нали чухте, че искам да спя и да сънувам бонансата! Който ми смущава съня, утре няма право да получи и едно златно късче. И така, лека нощ. Ваше Величество, лека нощ!

Той намести седлото си като възглавница, изпъна се на земята, постави съвсем близо до себе си заредената пушка и затвори очи.

— Хайде, ела! — прошепна Черния мустанг на внука си. Двамата предпазливо се отдалечиха и наистина бе крайно време, защото постовете станаха и тръгнаха да заемат местата си. Само след половин минута един от тях мина съвсем близо край мястото, където бяха лежали скрити съгледвачите. Ако все още бяха там, той непременно щеше да ги забележи.

Когато бивакът на белите остана достатъчно далеч зад гърба на двамата индианци, Мустанга спря и попита придружителя си:

— Разбра ли всичко?

— Да.

— Аз не разбрах всяка дума, но общият смисъл на разговора ми е ясен. Утре ще вземем скалповете, конете и оръжията на тези бледолики, както и всичко друго, каквото носят със себе си. Уф!

Команчът изрече последните си думи толкова решително, сякаш цялата работа бе в кърпа вързана. Ик Сенанда не беше чак толкова убеден в успеха им. Той предупреди вожда:

— Ти сигурно си видял и чул, че тези бледолики не са грийнхорни, които ще се оставят лесно да бъдат надхитрени!

— Но аз все пак ще ги надхитря!

— Смятам, че е по-добре да ги нападнем още днес.

— Ти говориш като млад воин, а аз като мъдрец, който се е научил всичко внимателно да премисля. Четири поста непрекъснато обикалят бивака и ще ни забележат. Освен това тези мъже спят с пушка в ръка и щом постът се развика, ще скочат на крака, готови за бой и ще застрелят мнозина от нас. А на мен ми се иска да щадя воините ни, за да не заслужа нови упреци, когато се върна при племето си. Тук не бива да се пролее кръвта на нито един команч.

— Тогава съм страшно любопитен да разбера как ще го осъществиш!

— Нали чу разговора им за бонансата?

— Да.

— Тази бонанса не ми е известна, от никого не съм чувал името й, но знам къде се намира нашето Шапо Гаска, Скривалището на златото.

— Уф! — изплъзна се от устата на метиса. — Какво имаш предвид с това скривалище?

— Не се ли досещаш?

— Не.

— Ти го знаеш не по-зле от мен. Препуснеш ли сега натам, можеш да пристигнеш при Естрехо още утре на разсъмване. Аз ще вървя през цялата нощ с нашите воини, за да успея по същото време да се озова там.

— Ще бъдеш ли наблизо, когато се появят бледоликите?

— Даже много по-рано. Ще дойда още сутринта или пред-обед, а те ще пристигнат едва привечер. Внимавай да чуеш какво ще ти кажа! От Шапо Гаска ще вземеш толкова нъгитс, колкото са необходими за целта ни, ще отидеш до Естрехо и след като ни оставиш коня си, ще се разположиш на такова място, че белите да те намерят. Те трябва да видят златото и тогава ще започнат да те разпитват за бонансата. Отначало дълго ще се опъваш, но най-сетне ще им издадеш мястото, ще ги заведеш до Естрехо и ще ги вкараш в теснината, където ще ги обградим така, че изобщо да нямат възможност нито да се съпротивляват, нито да избягат.

— Уф! — възкликна Ик Сенанда и едва успя да скрие усмивката си. — Това си го научил от Олд Шетърхенд!

— Умният воин се учи дори от най-върлите си врагове! Ние ще приготвим много дърва за поддържане на огъня. Щом бледоликите се озоват в Естрехо, ще преградим входа с насечените клони и ще ги запалим. Така бледоликите ще се окажат в плен също като нас в Бърч Хоул и ще бъдат принудени да се предадат.

Ик Сенанда не каза нито дума, а се замисли.

— Не харесваш ли плана ми? — попита го дядо му.

— Харесвам го, защото измисленото от Поразяващата ръка винаги е безукорно, но в него има нещо, което ме тревожи.

— Какво е то?

— Белите ще ме убият.

— Няма.

— Съвсем сигурно е!

— Не е! Да не мислиш, че ще изпратя сина на дъщеря си срещу една опасност, която ще му струва живота?

— Мисля, че го правиш неволно, без да знаеш, че така ще стане. Щом тези хора разберат, че са измамени, естествено ще си отмъстят на мен като на предател.

— Няма да могат да си отмъстят, защото няма да бъдеш в ръцете им, а ще избягаш, преди да са осъзнали, че са пленници.

— Та нима ще имам възможност да се измъкна, щом ме вържат?

— Да не мислиш, че ще те вържат?

— Да. Нали привидно ще бъда принуден да им издам бонансата. За тях ще е ясно, че го правя против волята си и именно затова ще се погрижат да им бъда сигурно в ръцете.

— Но не и като те вържат. Нали ти нямаш кон, а те имат. Ще са уверени, че ако речеш да бягаш, само след няколко крачки ще те догонят и затуй няма да те вържат. Щом се озоват в Естрехо, ти внимателно ще наблюдаваш изхода и забележиш ли, че се появяваме с насечените клони, незабавно ще се втурнеш към нас.

— Ами ако все пак ме вържат? Какво да направя тогава, за да се изплъзна от отмъщението им?

— Нищо. Това е изключено, но ако все пак стане, ти ще се държиш най-спокойно и ще разчиташ на мен.