Черния мустанг

Белите съвсем не подозираха, че в Естрехо ги дебне толкова голяма опасност. Понеже нямаха бърза работа, на следващия ден те спаха до късно и напуснаха бивака си, без да забележат никаква следа от двамата врагове, които се бяха промъкнали до тях и ги бяха подслушали. Белите яздиха до обед, когато стана много горещо и затова позволиха както на конете, така и на себе си един час почивка. После продължиха ездата, докато най-сетне стигнаха на около три английски мили от Естрехо. Пътят им се спусна в една падина, където растеше самотно дърво. Предводителят на групата, който заедно със своя любимец Хум беше начело, посочи натам и каза:

— Виждате ли онова дърво ей там долу? Познато ми е. То ми служи за знак, по който разбирам, че ако продължим да яздим, както досега, още един час, ще стигнем до Естрехо.

При тези думи мъжете насочиха погледи към дървото и един от тях, който имаше много остро зрение, се обади:

— Ваше Величество, освен дървото виждам и още нещо. Ако не се лъжа, в сянката му лежи някакво животно, а може и да е човек.

— Хм! Сам-самичък човек тук, в тази толкова затънтена и все пак тъй опасна местност! Да не би да е някой Гамбусино, който е чул за бонансата и търси наоколо злато? Я да го огледаме по-внимателно!

Съвсем скоро разбраха, че това наистина не е животно, а човек, който беше легнал в сянката на дървото и изглежда спеше. За да го изненадат, предводителят и неколцина от хората му слязоха от седлата и тихо се отправиха към него, докато другите съвсем бавно ги следваха на конете.

Сигурно човекът спеше много дълбоко, защото не чу приближаващите се хора, които, щом стигнаха до дървото, незабавно го обградиха. Парче кожа, сгънато като торбичка, бе пъхнато в пояса му, ала една част стърчеше навън и понеже се беше леко разтворила, погледите на белите успяха да съзрат късче чисто самородно злато с големината на едър лешник.

— Tempestad! (По дяволите, мътните го взели! Б. пр.) — изплъзна се от устата на предводителя. — Този човек има нъгитс! Той е мелез, навярно е метис. Нъгитс! Тъй близо до Естрехо! Да не би…!? Веднага трябва да го поразпитаме!

В този момент се приближиха и ездачите. Конският тропот събуди човека. Той отвори очи, видя белите и силно изплашен, скочи на крака. Сякаш неволно ръката му бързо посегна към пояса. Той почувства, че кожената торбичка се е поизмъкнала навън и я натика обратно тъй припряно и смутено, че и да не беше видял златото, човек неминуемо щеше да заподозре нещо нередно. Естествено този метис не беше никой друг освен Ик Сенанда, който отлично играеше ролята си. На споменатото място бе очаквал белите, още отдалеч ги забеляза и се престори на заспал. Нарочно беше поставил торбичката така, че да се разтвори. Вниманието на бледоликите трябваше веднага да бъде привлечено от обстоятелството, че метисът притежава злато. Незабавно и без каквото и да било подозрение те влязоха в поставената от него мрежа. Предводителят им строго го попита:

— Мога ли да знам, кой си ти, получервенокожи хлапако?

— Казвам се Ято Инда — отвърна метисът. Той използва името, което носеше още във Фъруд Камп, понеже то будеше по-голямо доверие.

— Ято Инда ли? Ако не се лъжа, това име означава Добрия мъж. Кой е баща ти?

— Един бял ловец.

— А майка ти?

— Дъщеря на апачите.

— Тогава името е вярно. Ами защо се скиташ из тази местност, която е в земите на команчите и където няма никакви апачи?

— Моето племе не може повече да ме търпи у дома.

— Защо?

— Защото съм приятел на бледоликите.

— Хм! Значи си прокуден? И това сигурно е вярно, защото имаш само един нож. Значи са ти взели пушката.

— Ято Инда ще отиде при бледоликите и там ще си купи пушка.

— Аха! Обстоятелството, че индианците са те прокудили, е препоръка за нас, но ако искаш да си купиш пушка, трябва да имаш пари, нали?

— Ято Инда няма нужда от пари.

— Тъй ли? Да не мислиш, че ще ти я подарят?

— Не. Бледоликите нищо не подаряват. Обаче те са доволни и ако за пушките и Огнената вода получат злато вместо пари.

— А-а, Огнена вода! Изглежда ти я пиеш с голямо удоволствие, а?

— Така е! — отвърна метисът с най-искрения и най-откровен тон, какъвто изобщо може да има.

— Значи нямаш пари, но затова пък притежаваш нъгитс. Тъй ли е?

— Ято Инда няма злато, но ще търси, докато намери.

— Звучи така, сякаш си решил да откриеш прочутата Бонанса ъф Хоуака!

Негово величество си въобразяваше, че е подхванал много хитро разговора. Далеч по-хитрият метис не го извади от заблуждението му, а като придаде на лицето си глуповато горд израз, отвърна:

— И моят бял брат ли е чувал за тази бонанса? Изглежда той я смята за лъжа, за някаква измислица.

— Наистина е така, защото изобщо не е възможно на едно място да има събрано толкова злато, както казват.

— Уф! — възкликна метисът още по-самоуверено. — Не е лъжа, бонансата действително съществува.

— Действително ли? Да не би да знаеш къде е?

— Да, знам и… уф, уф, уф! — прекъсна се той изплашено и опита да поправи грешката си. — Знам, че съществува.