Човек лесно може да си представи с какво голямо напрежение белите следяха този разпит и какъв вътрешен триумф изпита предводителят им, когато метисът се издаде по такъв начин. „Величеството“ направи една крачка към Ик Сенанда и рече:
— Ти изплю камъчето, каза повече, отколкото искаше. Не само знаеш, че бонансата ъф Хоуака съществува, но дори знаеш къде се намира!
Той изрече тези думи със съвсем друг тон, за да сплаши метиса и изглежда това му се удаде, понеже, изпаднал сякаш в голямо затруднение, Ик Сенанда със запъване отговори:
— Аз… аз… не знам… не знам, защото аз… не бива… да..
— Не бива да го казваш нали? Ето че си призна, сега вече те спипах, момчето ми!
— Не… не… не! Нищо не знам!
— Млък! Знаеш! Къде е бонансата? Ще признаеш ли? Ще кажеш ли истината?
— Аз… няма какво да признавам, защото… защото нищо не знам!
— Тъй! Подлец такъв, сега ще ти докажа, че ни лъжеш. Внимавай!
С бързо движение той посегна към пояса му и измъкна кожената кесийка. Понеже кожата не беше зашита, а само сгъната, тя се разтвори и съдържанието й се изсипа на земята — повече от една шепа нъгитс. Ужасеният метис извика светкавично и се наведе да събира пръсналите се златни зърна. Но белите бяха още по-бързи от него. Най-близкостоящите се хвърлиха на земята и грабнаха златните късчета преди Ик Сенанда да успее да се добере макар до едно от тях. „Негово величество“ го сграбчи с две ръце, рязко го изправи на крака и му кресна:
— Видя ли, негоднико, как те уличихме в лъжа? Откъде имаш тези нъгитс?
Метисът отвори уста, но нищо не каза, преструвайки се, че от уплаха изобщо не може да продума. Едва след като въпросът му бе зададен неколкократно, той с мъка изпелтечи:
— Тези… тези нъгитс… ги намерих.
— Разбира се! Това и ние го знаем! Но къде?
— Там… там… вчера… намерих торбичката там, в гората…
— В гората ли? Торбичката? Долен лъжец! Никой няма да захвърли в гората такава кесийка, пълна с нъгитс. Ти си взел златото от бонансата и веднага ще ни кажеш къде е тя!
— Това… това… не мога!
— Аха! Но аз незабавно ще ти докажа, че можеш! Давам ти една-единствена минута. Ако и тогава не ми отговориш, ще получиш в тялото си толкова куршуми, колкото пушки виждаш наоколо. И тъй, решавай!
Белите насочиха дулата на оръжията си към него. Тогава с превъзходно изиграна уплаха той извика:
— Не стреляйте, не стреляйте! Нали чухте, че съм приятел на бледоликите! Ето защо трябваше да напусна племето си без кон и пушка. Нима заради това на всичко отгоре ще ме убиете?
— Не заради това, а защото отричаш. Ако действително си приятел на белите, докажи го с искреността си!
— Нямам право! На червенокожите мъже е строго забранено да издават бонансата.
— Но ти не си индианец, а метис и следователно на теб не ти е забранено. Ако аз например бях изгонен от племето си индсман, щях на всяка цена да се опитам да си отмъстя. Сега на теб ти се предлага много удобен случай за отмъщение, като ни кажеш къде се намира бонансата.
— Отмъщение ли? Ах… а-а… уф! Да, отмъщение! — извика той, сякаш едва сега му бе хрумнала друга, по-добра мисъл.
— Ами да, отмъщение, отмъщение за небивалата обида, която са ти нанесли!
Метисът все още стоеше нерешително. Изражението му ясно показваше, че в него се води вътрешна борба и след като белите известно време окуражително го увещаваха, вече с известна готовност в гласа заяви:
— Ако аз… дори и да исках… все пак не мога… не мога да я издам!
— Защо?
— Защото… защото… просто защото съм прокуден от племето си и никога повече не бива да се връщам там. Аз трябва да отида при бледоликите и да живея при тях. Но затова се нуждая от пари, от много пари, понеже за всяко нещо ще трябва да им плащам. А издам ли ви бонансата, вие ще ми отнемете тази възможност!
— Ама че глупост! Незабавно ще разбереш каква огромна глупост е това. Колко злато има в бонансата?
— Уф! — възкликна метисът, обзет от мним, сякаш необмислен възторг. — То е толкова много, че и петдесет коня няма да могат да го отнесат.
— Възможно ли е? — буквално изкрещя „Негово величество“. — Истина ли е? Истината ли казваш?
— Да. Виждал съм златото.
— Кога?
— Често, а тази сутрин отново го видях.
— Хора, чувате ли ? Чухте ли? За Бога, съвземете се и гледайте да не откачите! Такова огромно количество злато! Та то ще стигне да купим целите Съединени щати! А този глупак си мисли, че има нужда от цялото злато, за да си набави пушка и Огнена вода! Човече, а аз ти казвам, че ако имаш макар само толкова злато, колкото съумееш да носиш в шепите си, ще можеш да си задоволиш и най-големите желания, а Огнена вода ще пиеш до края на живота си! Но ти съвсем няма да получиш толкова малко. Покажеш ли ни бонансата, ще делим поравно. Ти ще получиш едната половина, а ние другата. После ще можеш да се изсмееш на всичките твои апачи и да живееш по-разкошно и от президента, когото вие наричате Белия баща!
— По-разкошно и от… Великия бял баща? Наистина ли? — попита метисът с такова радостно опиянение, сякаш си представяше живота на президента хиляда пъти по-блажен от живота във Вечните ловни полета.