Но това не бяха единствените индианци, които той видя. Целите скали чак догоре бяха също осветени и щом насочи погледа си натам, дългучът съзря още много други червенокожи, които по неизвестна нему причина се катереха към върха и там се разпръсваха, заемайки определени постове. Каква ли работа имаха горе? Дълго Хум напразно си задаваше този въпрос, докато най-сетне от височината проехтя силен глас. Според подбраните думи и начина му на изразяване човекът сигурно бе индианец, защото си служеше с онази смесица от английски и индиански, използвана обикновено от червенокожите. Вярно, че не всяка отделна дума се разбираше, но общият им смисъл можеше да се следи и накратко казано той гласеше следното:
— Хвърлете всичките си оръжия и се оттеглете в дъното на Естрехо! Който от вас стреля или ни окаже съпротива, ще умре на кола на мъченията, а на предалите се доброволно ще подарим живота и свободата!
„Аха, сега вече знам“ помисли си Хум, „Белите са обградени от индианците при бонансата. Бонанса ли? Хм! Досещам се нещо и то не само нещо, ами всичко! Изобщо не съществува никаква бонанса, а подлият метис е бил шпионинът на тези индианци и с помощта на златните зърна ни е подмамил да им влезем в капана. Колко хубаво, че съм честен човек, защото ако не бях такъв, сега щях и аз да се насадя на същите пачи яйца. Но белите непременно трябва да се измъкнат, а това може да стане само с моето съдействие! Обаче как? Те са само трийсетина, докато както ми се струва индсманите са три пъти повече.“
Известно време той напряга ума си, за да намери някаква възможност да помогне на спътниците си, и накрая сам си каза:
— Трудно е, извънредно е трудно, ако не и невъзможно да се предприеме каквото и да било, но съм напълно готов да рискувам за тях и живота си. Не мога да се приближа към огъня, не мога и да се изкатеря по скалата, защото и там е почти толкова светло, колкото и тук долу, но все пак трябва да се кача горе, за да разбера как стоят нещата. Хм, каквото е невъзможно откъм северната страна, може би ще ми се удаде откъм южната. Ще се опитам да свърша тази работа, защото все е по-добре нещо да върша, отколкото ръце да кърша. И тъй, да се махам оттук!
Той се обърна и забърза обратно покрай скалите, за да заобиколи носа и така да достигне до другата им страна. Но едва бе изминал около стотина крачки, когато внезапно пред него изникна дребен и слабичък човешки силует и изненадващо му подвикна на немски език, който Хум владееше много добре:
— Стой, драги непознати човече! С кой се състезаваш по бягане? Я ако обичаш поспри краката си, иначе моменталически ще те застрелям с пушката си от глава до пети!
Явно човекът, който го заговори, беше бял, и то немец. Следователно не беше неприятел. Но Хум така силно бе обладан от мисълта по-бързо да стигне до другата страна на Естрехо, че колкото странна и необяснима да беше тази внезапна среща, той и не помисли да се подчини на заповедта на непознатия и да спре. Само му отговори припряно и също така на немски език:
— Остави ме на мира! Нямам време за губене! Продължавайки да тича по-нататък, той чу зад гърба си същия глас:
— Ама и тоз се е учил на бягане не от някой градински охлюв! Е, далеч няма да стигне, вече виждам как ще го цапардосат!
Хум не знаеше какво означава всичко това, но само секунди по-късно разбра, защото веднага след споменатите думи пред него изникна втори човешки силует, една ръка го сграбчи и спря неговия бяг, докато друга така го удари с юмрук в главата, че той безмълвно рухна на земята. Поне в момента положението на Хум не беше по-добро от положението на неговите спътници, които искаше да спаси, макар че през последния час те не се бяха отнасяли към него така дружелюбно, както преди.
Както вече споменахме, те го бяха оставили доста назад и, водени от метиса, стигнаха до високите кварцови скали, в които тясната Естрехо де куарсо се врязваше надълбоко. Без колебание и с пълно доверие хората последваха метиса и навлязоха в пролома. Не бяха обзети от съмнения дори и когато той спря, за да ги пропусне да минат покрай него с думите:
— Нека след като всички бледолики се съберат в теснината, да слязат от конете и да ги спънат. Дотогава аз бързо ще разкрия маскираната мина, за да мога после веднага да им я покажа.
С това обяснение Ик Сенанда коленичи до скалата и започна да рови в натрупания там ситно натрошен камънак, сякаш имаше намерение да отвори входа на бонансата. Яздейки, белите преминаха покрай него до последния човек. Само „Негово величество“ слезе от седлото, спря наблизо и с нескрита алчност попита:
— Значи тук е закопано това огромно количество злато, а?
— Да — кимна метисът.
— Тогава ще ти помогна да стане по-бързо.
— Но тази дупка е толкова тясна, че само един-единствен човек може да копае.
Метисът имаше намерение да отклони вниманието на предводителя от себе си и ето че в нетърпението си „Негово величество“, без нищо да подозира, сам влезе в капана, като му нареди: