Черния мустанг

— И аз мисля така. Ще му разкажа няколко знаменити случки заедно с куп хубави вицове, също както беше при наследниците на Тимпе. Ела, драги Хас!

Те влязоха в къщата. Винету хвана юздите на конете, за да ги води. Олд Шетърхенд тръгна начело да му осветява пътя, а инженерът, вървейки редом с него, поклати глава и каза:

— Не те разбирам, сър. Първо изведнъж ставаш съвсем спокоен и ми даваш право, а после пък възлагаш на онези двама джентълмени такова поръчение, сякаш на Ято Инда не може да се има никакво доверие.

— Преструвах се, защото трябва да сме много предпазливи. Конете ни са били откраднати и отведени доста надалеч, но са се отскубнали някъде по пътя.

— Невъзможно!

— Така е, уверявам те!

— Но дори и да е така, нима Ято Инда може да е крадецът?

— Не, обаче той му е помагал.

— Продължавам да твърдя, че е почтен човек!

— Аз пък твърдя, че той не се казва Ято Инда, а Ик Сенанда и че е внукът на Черния мустанг. Ела най-напред да отидем при склада, там ще разберем кой е крадецът!

— Как ли ще го разбереш?

— Разкаляната земя ще ми го издаде. Дори ако крадецът е бил някой призрак, сигурно пак ще има оставени следи.

— Аз едва ли ще ги забележа, защото нищо не отбирам от подобни работи. Но вие двамата имате далеч по-голям опит. Все пак мисля, че скоро сам ще се убедиш колко несправедлив си бил към моя метис.

— Да изчакаме, сър!

По време на този разговор те се приближиха до склада. Инженерът понечи веднага да отиде до самата му врата, обаче Олд Шетърхенд го задържа за ръката и го предупреди:

— Не бързай толкова! Иначе всичко можеш да провалиш.

— Какво ще проваля?

— Ще заличиш следите, които искам да видя. Стъпиш ли върху тях, няма да личат така ясно.

— Както искаш. Има време, не бързам.

Олд Шетърхенд описа дъга, за да се приближи към вратата откъм задната страна на постройката и по този начин да запази предполагаемите следи. После той стигна до самата врата и освети земята. Винету остави конете настрани, приближи се до него и също се наведе.

— Уф! — възкликна той. — Индиански мокасини!

— Тъй си и мислех! — кимна Олд Шетърхенд. — Тук са идвали индианци. Но колко ли са били?

— Моят брат ще разбере, след като проследим отдалечаващата се от склада диря. Наоколо човешките следи са се объркали с конските.

— Нека засега останем тук! Отпечатъците от копитата ясно показват, че конете са вървели бавно. А това нямаше да е така, ако бяха скъсали ремъците и избягали от склада. Били са изведени от него много предпазливо.

— Но той е затворен — отбеляза Винету, посочвайки към вратата.

— Още едно доказателство, че става въпрос за кражба. Конете не могат да сложат резето.

— Но хора могат — намеси се инженерът. — И тук в склада някакъв човек, разбира се работник, е имал да върши някаква потайна работа. В същото време конете са скъсали ремъците.

— В такъв случай човекът щеше да се изплаши и да дотича при нас, за да ни предупреди!

— Не, нямаше да го направи, защото щеше да се страхува от упреците ни.

— Pshaw! Следите ще ни покажат кой е прав, ти или аз. С колко бели работници разполагаш, сър?

— С толкова, колкото видя в шопа.

— Всички ли бяха там?

— Всички.

— Е добре! Тогава ще ти обърна внимание на факта, че никой от белите не е излизал от кръчмата. Ако тук наистина е идвал някой работник, той трябва да е бил китаец.

— И аз съм на същото мнение.

— Какви обувки носят тези синове на Небесната империя?

— Тежки китайски сандали с дебели подметки.

— Well! От тях остават толкова ясни и характерни отпечатъци, които човек изобщо не може да сбърка с други. После ще видим. А сега нека най-напред влезем вътре.

Отвориха вратата и прекрачиха прага. Не забелязаха нищо особено. Крадците не бяха оставили никакви следи. Ето защо вкараха конете в помещението и отново ги вързаха, след което тримата мъже продължиха издирването навън като проследиха отдалечаващата се от склада диря. Само след двайсетина-трийсет крачки тя се разделяше. Надясно водеха отпечатъци от хора и животни, а наляво личаха само човешки стъпки.

— Оттам са дошли — обади се Олд Шетърхенд. — Вижда ли моят брат Винету колко души са били?

Апачът внимателно огледа отпечатъците и отговори:

— Тези червенокожи мъже са били тъй непредпазливи да не вървят един подир друг, и затова съвсем ясно се вижда, че са били четирима. Да продължим малко по-нататък! Дирята води в посока зад шопа.

След някоя и друга минута те стигнаха до мястото, където двамата китайци се бяха натъкнали на индианците. То беше вече изпогазено. Олд Шетърхенд старателно го освети.

— Уф! — възкликна Винету. — Тук червенокожите мъже са стояли известно време и са разговаряли с двама жълтокожи. Съвсем ясно се различават отпечатъците от дебелите им подметки, които нямат никаква извивка.

— Нали ви казах! — обади се инженерът. — В склада са влизали работници!