Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

В града има недостиг на масло за готвене. Бедните най-много страдат от това. Но от Пера ежедневно пълни каруци с масло се доставят в турския лагер. След всеки изстрел огромните топовни гърла изпиват много гърнета от ценната течност. Нито една обсада в историята на човечеството не е била по-скъпа от тази. Но Мехмед черпи, без да му мигне окото, от богатството на своите везири и пълководци. В неговия лагер има банкери от целия свят — евреи, а също така и гърци. Кредитът му е неограничен. Говори се, че дори генуезците от Пера са готови да поемат неговите разноски — гаранция за безрисково влагане на капитали.

7 май 1453

Малко след полунощ самият ад се изсипа върху главите ни, когато най-малко десет хиляди щурмуваха пробивите в стените. Най-големите сили бяха съсредоточени в сектора на Джустиниани, край Свети Романовата порта, където огромният бомбард е повредил и двете стени.

Безшумно и в добър ред османлиите бяха се приближили до стените под прикритието на нощта и бяха успели на няколко места да запълнят преградния ров, преди някой да затръби тревога. Едновременно бяха вдигнати десетки обсадни стълби. Работниците, които поправяха стените, в ужас побягнаха и единствено самообладанието на Джустиниани спаси положението. Ревейки като бик, той се хвърли в най-застрашената точка и с двуострия си меч посече неимоверен брой османлии, които бяха вече прехвърлили пръстените заграждения. През това време бяха запалени огньове и факли, та на стената стана светло като ден.

Виковете на Джустиниани заглушиха крясъците и тъпаните на турците, а веднага, след като разбра с какви сили ни щурмуват, той заповяда да повикат резервите. Но след два часа стана ясно, че трябва да се отделят хора и от другите сектори. След първия щурм агаряните се връщаха на вълни от по хиляда. Бяха докарали тънкоцевни топове съвсем до преградния ров. Под прикритието на техния огън и на стрелците с лъкове те атакуваха стената, но защитени от стоманените си доспехи, хората на Джустиниани се изправяха като желязна стена на крепостния вал. Стълбите бяха отблъснати, а тези, що се бяха добрали до основите на стената под формата на малки подразделения и под прикритието на собствените си щитове, биваха заливани с разтопена смола и олово, докато не бяха разпръснати, след което ставаха лесна плячка за нашите арбалети.

Трудно е да се преброят турските загуби. Джустиниани пусна слух из града, че купчините от трупове се издигали наравно с външната стена, но това, естествено, са глупости целещи да повдигнат духа на обсадените. Но колкото и да бяха агарянските загуби, те не компенсираха загубите на латинците, които бяха пронизани или повлечени с куки надолу от стените.

Сравнени с този щурм, всички останали атаки бяха като детска игра. Миналата нощ султанът не се шегуваше и голяма част от войската му взе участие в тази операция. В сектора край Влахернския дворец опасността беше минимална, тъй като стените бяха високи и обсадните стълби не стигаха до върха им. Затуй венецианският байло ме помоли да взема отряд войници и да се притека на помощ на Джустиниани, за да могат и венецианците да вземат своя дял от слава в тази битка.

Точно когато пристигнахме, огромен еничар, който с нечовешката си сила бе успял да се покачи на стената, триумфално призова другарите си и се втурна към Джустиниани, проправяйки си път през латинските редици. Протостраторът се биеше на една площадка по-долу и щеше да пострада, ако в последния момент един от работниците — обикновен грък без никакво бойно снаряжение, — не се беше хвърлил смело, прерязвайки с алебардата си крака на агарянеца. След това за Джустиниани не представляваше трудност да се справи с него. Той даде на спасителя си значителна награда, но каза, че щял да получи по-голямо удоволствие, ако го били оставили да се оправя с врага си съвсем сам.

Наблюдавах тази сцена на светлината от факлите и запалителните стрели, сред крясъци и трясък на щитове. След това нямах възможност да мисля за нищо, тъй като атаката беше толкова устремна, че трябваше да посрещаме османлиите в три редици, подпрени една на друга, за да удържим на напъна. Днес забелязах, че сабята ми се е изтъпила. Когато на зазоряване турците започнаха да се оттеглят, аз бях толкова изнурен, че не можех да си вдигна ръката. Всичко ме болеше, а тялото ми беше покрито с охлузвания и синини. Но не бях ранен и в този смисъл бях много по-късметлия от много други. Дори Джустиниани беше получил кървава рана от копие под мишницата си и само дебелата ризница го беше спасила.

Говори се, че край Селимбрийската порта един грък съсякал турски губернатор с ранг на конска опашка.

Когато видя състоянието, в което бях, Джустиниани приятелски ме посъветва: