Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

През целия ден малки турски военни части ни атакуват в различни точки с цел да поддържат напрежение и за да не могат защитниците да си починат. Гарнизонът е разделен на смени, но тази сутрин, когато императорът мина на инспекция по стените, много от стражите спяха като заклани. Той ги разтърсваше със собствените си ръце, за да се събудят и успокояваше онези, що плачеха от изтощение. Василевсът забрани на офицерите да наказват спящите, пък и какво ли наказание можеше да им бъде наложено? Дажбите едва ли могат да бъдат по-мизерни, виното е на свършване, а задължението да се стои по стените е достатъчно наказание за всички.

Щом червеният слънчев диск се извиси над Пера, видях братята Гуачарди да обезглавяват телата на падналите по стените турци. Доспехите им бяха опръскани с кръв от шлемовете до наколенниците и те си подхвърляха отрязаните османски глави през викове и смях, все едно че играеха някаква странна игра. Бяха се обзаложили кой ще намери най-дългата брада и по коланите им вече се вееха черни, кафяви и сиви бради. Тази игра беше своеобразен опит да не се поддават на умората след среднощното сражение и така, спортувайки, те се надпреварваха в издържливост.

Сред пропита кръв, сажди и прах между камъните в голямата крепостна стена бяха поникнали няколко жълти цветчета.

Миналата нощ по-голямата част от сражението ми беше спестено, тъй като трябваше да разнасям заповедите на Джустиниани в различните бойни точки. Въпреки това бях неимоверно изтощен и всичко изглеждаше нереално като на сън. Когато турската артилерия наново започна да ни обстрелва и крепостната стена потрепери от съприкосновението с каменните гюллета, всичките тези шумове достигаха до ушите ми като далечно ехо. Хълмовете край Пера — почервенели от слънчевите лъчи. Братята Гуачарди, които играеха на топка с турски глави. Този утринен миг се запечата навеки в моето сърце. Небето и земята във всичките им разцветки, кръвта и чернилката — всичко наоколо ми беше неизразимо красиво. Дори очите на убитите, втренчени в незримото.

Също толкова неестествен, невероятен и също толкова неземно красив, светът се беше разкрил пред очите ми само веднъж преди. Това беше във Ферара, когато се бях разболял от чума, но без все още да знам за това. Светлината на облачния ноемврийски ден проникваше през оцветените прозорци на параклиса, горчивият мирис на тамян в кадилниците изпълваше въздуха и острите пачи пера стържеха по хартията, както винаги. Седях там, а всичко се изплъзваше надалеч и само скърцащият шум достигаше до мен. Виждах света много по-отчетливо и по-ясно от преди. Виждах намръщеното лице на император Йоан, сярно-жълто и зелено, който седеше с черно-бяло куче в краката си на трон, поставен на същата височина, както трона на папа Евгений. Виждах широкото искрящо лице на Висарион да се променя и да става безчувствено и безразлично. А думите на гръцки и на латински звънтяха в зеленикавата светлина на параклиса и се изпразваха от съдържание като далечен кучешки лай.

В този час, заболявайки от чума, за първи път усетих Божието присъствие.

Като проблясък на внезапно прозрение усетих, че онзи момент беше съдържал в себе си и тази утрин така, както черупката съдържа в себе си ядка. Ако бях по-проницателен тогава, може би щях да преживея и да видя това, що виждах днес. Тези моменти бяха слети в един и съществуваха едновременно в мен и във вечността. Това са моменти на прозрение, а потокът на време помежду им не е нищо друго освен илюзия. Седмиците, месеците и годините са мерки, измислени от човека, и те нямат нищо общо с истинското, Божието време.

В този час аз също узнах, че ще се преродя отново на този свят по неведомите Божествени причини. И когато това стане, обвит с илюзиите на новия живот, в забвение, още ще нося този момент в сърцето си. Отново ще видя потрепващите от изстрелите на топовете обезглавени трупове по стените, малките жълти цветчета, искрящи сред прахоляци и кръв, и братята Гуачарди, които с окървавени доспехи весело ще играят на топка с отсечените вражески глави.

Но това преживяване не възбуди у мен нито екстаз, ни радост, а само неизразима тъга, защото съм смъртен и смъртен ще си остана — искра, понесена от божествените ветрове — от тъмница в тъмница. Много по-силно от болките на изнуреното тяло сърцето ми жадува пълно забвение. Но това е невъзможно.

Пълно забвение няма!

15 май 1453