Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Отместихме съда няколко стъпки встрани и Грант заби пръчица, за да отбележи мястото, където е седял. След като го преместихме още няколко пъти, повърхността на водата отново се набразди. Обхванат бях от суеверен ужас, все едно че участвах в някаква черна магия. Кой друг, ако не Грант, би могъл да е майстор в тези неща. Та то е изписано на лицето му.

Той посочи с пръст проточилата се редица от пръчици, забити в земята, и заяви:

— Почвата е скалиста. Както виждаш, те трябва да се вият като земни червеи. Интересно е да се види колко още ще копаят, преди да се осмелят да излязат на повърхността.

— Те? — изумих се аз.

— Турците — отвърна той. — Копаят под краката ни. Нима не разбираш?

— Но как е възможно това? — възкликнах аз и в същия този момент си спомних за сръбските миньори в султанския лагер. И в по-предни обсади турците се бяха опитвали да прокопаят тунел под стените, но никога не бяха успели заради скалистия терен. Явно не бяхме помислили за подобна заплаха, макар че на стражите им бе заповядано да следят за съмнителни купчини пръст извън стените. Не беше открита ни следа от изкопни работи и всичко беше забравено.

За миг моите собствени тревоги се стопиха и аз като Грант бях обхванат от силна възбуда.

— Колко са хитри! — извиках. — Започнали са да копаят под прикритието на хълма на около петстотин стъпки от стената. И това е най-доброто място, което може да бъде избрано, защото пред Влахернския дворец няма външна крепостна стена. Те вече са преминали основния крепостен вал. Какво ще правим?

— Почакай — успокои ме Грант. — Сега, когато знам откъде минава тунелът, няма никаква опасност. А и те са още много надълбоко. Ще имаме достатъчно време да реагираме, когато започнат да копаят нагоре. — Той мрачно ме погледна. — И аз съм копал тунели. Това е ужасна задача. Никога няма достатъчно въздух и си в постоянен страх. А смърт от вода или огън в къртичите дупки е нещо кошмарно наистина.

Изоставяйки своите съдове, той ме поведе покрай крепостната стена. На много места в основите й беше поставил тъпани с грахови зърна върху тях, но мястото с водните съдове беше единственото, където беше забелязано трептене.

— Един тунел е опасен, само когато е открит твърде късно — обясни Грант. — За щастие турците се опитват да проникнат чак в града. Ако се бяха задоволили само да подкопаят основната стена, да я подкрепят с греди и след това да ги запалят, може би щяха да съборят голяма част от нея. Ясно е, че теренът не е подходящ.

Докато звездите избледняваха, за да убие време, той ми обясни как се строи отбранителен тунел, съоръжен с подвижна решетка, и как задушаващи газове от горяща сяра се вкарват във вражеския тунел.

— Съществуват много начини — изреждаше той. — Бихме могли да ги наводним и да ги издавим като плъхове. Наводненият тунел е неизползваем. Още по-добър начин е да ги опечем с гръцки огън, тъй като в същото време подпорите се подпалват и тунелът рухва. Но най-забавният от всички начини е да се изкопае насрещен тунел и да се чака в засада, иззад тънка стена, и всички копачи да бъдат пленени. След като бъдат изтезавани, те ще изкажат останалите места, където се копаят тунели, ако изобщо има такива Хладнокръвието на думите му ме потресе. Представих си мъжете под нас, задъхани и изпотени, заслепени от падащата отгоре им пръст, провирайки се като животни, без да подозират, че всеки удар с кирката ги приближава към неизбежна смърт. Ако наистина бяха сърби, те бяха мои братя християни, макар че заради подписания от техния застаряващ деспот договор бяха длъжни да работят за султана. Но, Грант ме гледаше неразбиращо с неспокойните си тъмни очи.

— Жестокостта ми е чужда — рече той. — За мен всичко това е математика. Интересна задача с много решения.

Но така, като стоеше край своя съд с вода, той най-вече приличаше на голяма черна котка, която варди миша дупка.

Небето над нас просветля. Иззад хълмовете на Пера бликаше зората. Огромният топ изгърмя и призова турците на утринна молитва. От сградите на Влахернския палат и от подземията в стените заприиждаха сънени мъже в доспехи и започнаха да се протягат. Някои от тях се приближиха, гледайки втренчено в нас и в Грантовите съдове с вода. По-намръщените сърдито затягаха ремъците на ризниците си и отиваха да сменят стражата по стените.

Стъпвайки леко, с наметало от императорско зелено сукно, насреща ми се зададе Лукас Нотарас. След него вървяха двамата му сина с мрачни изражения на лицата и ръце върху дръжките на мечовете. Тримата бяха сами. Аз отстъпих крачка назад и застанах до Грант, така че големият съд с вода остана между нас. Нотарас спря. Достойнството не му позволяваше да си играе на гоненица около съда с водата, нито пък можеше да заповяда на стражата да ме арестува, тъй като Влахернският дворец беше под контрола на венецианците, а той не водеше никого от гръцката стража със себе си.

— Искам да говоря с теб, Йоханес Ангелос — рече той. — Насаме.