Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Той дълго плака, после си избърса носа и примирено каза:

— Да става каквото ще. Луди императори сме имали и преди и никой не е смятал това за истинско нещастие. Имаше само един Адроник, който беше толкова жесток в лудостта си, та накрая народът го натъкна на един меч и го обеси на Хиподрума. Но ти не си жесток. Ти по-скоро си нежен в своята лудост и затуй считам за свой дълг да те следвам дори по пътеката на безумието, след като веднъж съм те опознал.

Той се огледа, въздъхна и продължи:

— И тук е ужасно, но аз не мога да се върна в твоята къща. Прекалено много ме е страх от куропалат Лукас Нотарас. По-скоро ще взема кинжал в ръка и ще срещна нападащите турци, отколкото да се изправя лице в лице с великия стратег, след като съм ти помогнал да откраднеш дъщеря му. Знаеш ли, ако не се лъжа, Ана Нотарас отдавна е била предназначена за султанския харем.

Още веднъж се възхитих на това, колко много информация може да събере обикновен човек като Мануил. Какво ли друго би подхождало по-добре на куропалатовите планове от женитбата на неговата дъщеря за султана, с която да скрепи с турчина своя съюз? Единствената причина, поради която искаше да я проводи на безопасно място в Крит, беше да си подсигури по-изгодна позиция при договарянето. Мехмед е ненаситен в похотта си и по това също прилича на своя кумир — Александър Велики. Жена от най-благородното семейство в Константинопол би задоволила неговата колосалната арогантност.

— Откъде научаваш всичко, което си мислиш, че знаеш? — не се въздържах да попитам аз.

— То е във въздуха — отвърна Мануил, разпервайки ръце. — Аз съм грък и политиката е в кръвта ми. Нямам обаче никакво желание да се забърквам в тази история между теб и твоя тъст. Бих предпочел да гледам отстрана, ако ми позволиш.

Беше ми ясно, че за него бе по-сигурно да остане на крепостния вал, отколкото в къщата ми. Ако Лукас Нотарас възнамеряваше да ме убие със собствената си ръка или чрез наемник, той щеше да предположи, че е по-безопасно едновременно с това да премахне и всички свидетели на тази женитба. Затуй позволих на Мануил да се присъедини към гръцките работници, които бяха наети от венецианците, и му наредих да се грижи за себе си.

Щом чух, че съм загубил Ана, първият ми импулс беше да препусна до бащината й къща и да поискам нейното връщане, тъй като ми беше законна съпруга. Но каква ли полза щеше да има от това? Само щях да улесня Нотарас в премахването на един самотен чужденец в собствената му къща. Как ли е била наранена гордостта му, като е разбрал, че единствената му дъщеря, която беше отгледана да стане императрица, се е подиграла с доверието му и се е отдала на най-съмнителния чужденец в Константинопол. В куропалатовия дворец, зад решетките и ключалките, Ана беше непостижима за мен. Но тя е моя жена и затова трябва да се пазя от Лукас Нотарас. Най-простият начин да се разтрогне нашият брак е моята смърт, а аз не желая да умра от гръцка ръка.

Стоях буден, за да пиша. От време на време затварях очи и подпирах с ръце горещото си чело. Но сънят не се смили над мен. През натежалите от умора клепачи виждам нейната красота — очите й, устните й. Страните й горят, когато ги докосвам с ръка, и страшен пламък ме обгръща, щом погаля голите й слабини. Никога преди не съм жадувал за нея, както сега, когато знам, че съм я загубил.

16 май 1453

Не можах да заспя, въпреки че рангът ми позволяваше този лукс. Самотата и дълбокият сън са две от най-благодатните черти на войната. Звездите все още блещукаха като малки сребърни иглички по небето, когато, тласкан от безпокойство, излязох навън. Нощта беше неподвижна и ледено студена през тези последни часове преди разсъмване.

Край Калигарската порта се спрях и се ослушах. Но това не бяха ударите на собственото ми сърце. Имах чувството, че чувам приглушени взривове, идващи като че ли изпод краката ми. Тогава видях германеца Йохан Грант който идваше насреща ми с факла в ръката. Съдове, пълни с вода, бяха разположени зад стената и той ги обикаляше спирайки за момент пред всеки от тях. В първия момент си помислих, че се е побъркал или че се е отдал на магьосничество, защото бяхме сравнително далече от крепостния вал и не ни заплашваше опасност от пожар.

Грант ме поздрави в името Христово, освети с факлата си повърхността на водата и ме подкани да погледна. На кратки интервали тъмната повърхност се набраздяваше от равни вълнообразни пръстени, въпреки че нощта беше тиха и топовете на стреляха.

— Земята трепери — казах аз. — Да не би и почвата под града да трепери в смъртен страх?

Грант се изсмя, но лицето му остана сериозно.

— Не разбираш ли какво казват очите ти, Жан Анж? — попита той. — Ако разбираше, студена пот щеше да полази по гърба ти така, както лази по моя в този момент. Помогни ми да преместим тези съдове, тъй като помощниците ми се измориха и легнаха да си починат.