Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Ужасната умора е притъпила страха на защитниците и те се излагат на вражеските стрели, само ако с това могат да си спестят няколко крачки. Мъже без ризници и щитове, с очи, смъдящи от недоспиване отиват до преградния ров, за да измъкнат от него с куки хвърлените от турците греди и храсти. От стената не се вижда нито едно дърво, нито един храст. Турците са изсекли всичко в усилието си да запълнят преградния ров. Дори хълмовете край Пера и бреговете от другата страна на Босфора са олисели. Непрестанният топовен гръм през деня е толкова оглушителен, та хората си говорят викайки, а в нощната тишина ушите на всички пищят.

Единственото успокоение е, че във всеобщото нещастие, във всеобщата смъртна заплаха човек може да се смали и да се слее във всеобщото страдание. Какво значение може да има моята загуба, когато големи детски очи ужасено ме гледат от бледни детски лица и от гърма на големия бомбард жените раждат преждевременно. Раздразнението и безпокойството чезнат във всеобщата смъртна опияненост. Животът е незначителен и не бих могъл да помисля за по-добра смърт от тази, която сам съм си избрал.

Но всички тези нищожни малки хорица искат да живеят. И с малко биха се задоволили — с бедност и робство дори, — само ако можеха да се спасят.

17 май 1453

С изгрева на слънцето турската флота се приближи до плаващия в Босфора бараж, но се задържа на разстояние. Нашите кораби изстреляха най-малко сто гюллета, но нанесените поражения бяха нищожни. Венецианските моряци се хвалят с победата си. „Ако всеки мъж по стените изпълняваше бойните си задължения толкова храбро, колкото нас — фукаха се те, — Константинопол нямаше да е в опасност.“

Въпреки това е ясно, че султанът иска да поддържа напрежение по корабите ни, за да не могат нови подкрепления от тях да бъдат прехвърляни на крепостните стени.

Много доброволци желаеха да работят за Грант, но той мъдро беше избрал по-възрастни и негодни да носят оръжие мъже, при едно единствено условие — зрението им да е добро. Исках да издействам и за Мануил такова леко задължение заради болните му крака и преклонната му възраст, но когато го намерих, той се беше вече отървал от тежката работа и се беше цанил при венецианците. След като познава града и най-добрите бордеи, лесно може да намира жени, които да разменят своето целомъдрие за пресния хляб и консервираните плодове на венецианците. Дори недорасли момичета се редят на опашка пред портите на Влахернския палат и се предлагат на войниците. Натъкнах се на Мануил в момента, в който той, прегърбен под тежестта на чувал, пълен със забранени хранителни продукти, се отправяше към града. Беше си издействал венециански пропуск, който да показва на патрулите и се похвали, че ако обсадата продължи достатъчно дълго, той ще стане богат човек.

След като го упрекнах за поведението му, Мануил се обиди и рече:

— Човек сам най-добре си помага. Търговия на черно се шири из града с помощта на венециански, генуезки и императорски пропуски. Много вече са забогатели, а само на неколцина са им ощавили кожата от гърба. Където има търсене, там трябва да има и снабдяване — това е световен закон. Ако аз не извлека облага от това, някой друг все едно ще го направи. Не е ли по-добре, ако венецианските деликатеси попаднат в гръцки уста, отколкото в ненаситните им търбуси. И да не би аз да съм виновен, че похотливи млади мъже са изпълнени с първични желания и се нуждаят от млади момичета и момчета, с които да разтушат душите си в затишието между битките?

Той така се разгорещи, че започна да говори на висок глас:

— Венецианците са наши приятели. Те жертват кръвта и живота си за избавлението на града. Грешно ли е, ако младо момиче продава девствеността си, за да им достави удоволствие и да изкара малко хляб за своите родители?

Какво лошо има в това, дори уважавана омъжена жена да легне за момент по гръб, като в отплата ще получи гърне мармелад, за чиято сладост тялото й отдавна копнее? Всичко това е за Божията прослава и получава благословията на цялото християнство, както казват венецианците. Господарю, не се забърквай в хода на света, тъй като не можеш да го промениш. Не сме нищо друго освен бедни грешници — всеки един от нас.

Той навярно е прав. И кой съм аз, та да го съдя? В съответствие със своето собствено положение всеки изпълнява това, което му е предопределено.

Напразно очаквам Лукас Нотарас да ме потърси отново. Днес на няколко пъти го мярнах, но той само ми хвърли поглед, изпълнен с презрение. Не съм получил никаква вест от Ана.

В трескавата мъгла, в която през тези дни съществувам, желая поне едно добро дело да извърша. Може би Йохан Грант ще е роб в идващата ера под знака на дивия звяр, въпреки това аз го харесвам като човек — с безпокойството в очите му и намръщеното му чело. Защо да не е щастлив сега по своя си начин, докато още може? Затуй днес посетих библиотеката и разговарях с беззъбия глух библиотекар, който, незасегнат от зловещия шум на обсадата и сраженията, всеки божи ден облича церемониалната си одежда и слага почетната си огърлица.