Читаем Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света) полностью

Ужасната умора е притъпила страха на защитниците и те се излагат на вражеските стрели, само ако с това могат да си спестят няколко крачки. Мъже без ризници и щитове, с очи, смъдящи от недоспиване отиват до преградния ров, за да измъкнат от него с куки хвърлените от турците греди и храсти. От стената не се вижда нито едно дърво, нито един храст. Турците са изсекли всичко в усилието си да запълнят преградния ров. Дори хълмовете край Пера и бреговете от другата страна на Босфора са олисели. Непрестанният топовен гръм през деня е толкова оглушителен, та хората си говорят викайки, а в нощната тишина ушите на всички пищят.

Единственото успокоение е, че във всеобщото нещастие, във всеобщата смъртна заплаха човек може да се смали и да се слее във всеобщото страдание. Какво значение може да има моята загуба, когато големи детски очи ужасено ме гледат от бледни детски лица и от гърма на големия бомбард жените раждат преждевременно. Раздразнението и безпокойството чезнат във всеобщата смъртна опияненост. Животът е незначителен и не бих могъл да помисля за по-добра смърт от тази, която сам съм си избрал.

Но всички тези нищожни малки хорица искат да живеят. И с малко биха се задоволили — с бедност и робство дори, — само ако можеха да се спасят.

17 май 1453

С изгрева на слънцето турската флота се приближи до плаващия в Босфора бараж, но се задържа на разстояние. Нашите кораби изстреляха най-малко сто гюллета, но нанесените поражения бяха нищожни. Венецианските моряци се хвалят с победата си. „Ако всеки мъж по стените изпълняваше бойните си задължения толкова храбро, колкото нас — фукаха се те, — Константинопол нямаше да е в опасност.“

Въпреки това е ясно, че султанът иска да поддържа напрежение по корабите ни, за да не могат нови подкрепления от тях да бъдат прехвърляни на крепостните стени.

Много доброволци желаеха да работят за Грант, но той мъдро беше избрал по-възрастни и негодни да носят оръжие мъже, при едно единствено условие — зрението им да е добро. Исках да издействам и за Мануил такова леко задължение заради болните му крака и преклонната му възраст, но когато го намерих, той се беше вече отървал от тежката работа и се беше цанил при венецианците. След като познава града и най-добрите бордеи, лесно може да намира жени, които да разменят своето целомъдрие за пресния хляб и консервираните плодове на венецианците. Дори недорасли момичета се редят на опашка пред портите на Влахернския палат и се предлагат на войниците. Натъкнах се на Мануил в момента, в който той, прегърбен под тежестта на чувал, пълен със забранени хранителни продукти, се отправяше към града. Беше си издействал венециански пропуск, който да показва на патрулите и се похвали, че ако обсадата продължи достатъчно дълго, той ще стане богат човек.

След като го упрекнах за поведението му, Мануил се обиди и рече:

— Човек сам най-добре си помага. Търговия на черно се шири из града с помощта на венециански, генуезки и императорски пропуски. Много вече са забогатели, а само на неколцина са им ощавили кожата от гърба. Където има търсене, там трябва да има и снабдяване — това е световен закон. Ако аз не извлека облага от това, някой друг все едно ще го направи. Не е ли по-добре, ако венецианските деликатеси попаднат в гръцки уста, отколкото в ненаситните им търбуси. И да не би аз да съм виновен, че похотливи млади мъже са изпълнени с първични желания и се нуждаят от млади момичета и момчета, с които да разтушат душите си в затишието между битките?

Той така се разгорещи, че започна да говори на висок глас:

— Венецианците са наши приятели. Те жертват кръвта и живота си за избавлението на града. Грешно ли е, ако младо момиче продава девствеността си, за да им достави удоволствие и да изкара малко хляб за своите родители?

Какво лошо има в това, дори уважавана омъжена жена да легне за момент по гръб, като в отплата ще получи гърне мармелад, за чиято сладост тялото й отдавна копнее? Всичко това е за Божията прослава и получава благословията на цялото християнство, както казват венецианците. Господарю, не се забърквай в хода на света, тъй като не можеш да го промениш. Не сме нищо друго освен бедни грешници — всеки един от нас.

Той навярно е прав. И кой съм аз, та да го съдя? В съответствие със своето собствено положение всеки изпълнява това, което му е предопределено.

Напразно очаквам Лукас Нотарас да ме потърси отново. Днес на няколко пъти го мярнах, но той само ми хвърли поглед, изпълнен с презрение. Не съм получил никаква вест от Ана.

В трескавата мъгла, в която през тези дни съществувам, желая поне едно добро дело да извърша. Може би Йохан Грант ще е роб в идващата ера под знака на дивия звяр, въпреки това аз го харесвам като човек — с безпокойството в очите му и намръщеното му чело. Защо да не е щастлив сега по своя си начин, докато още може? Затуй днес посетих библиотеката и разговарях с беззъбия глух библиотекар, който, незасегнат от зловещия шум на обсадата и сраженията, всеки божи ден облича церемониалната си одежда и слага почетната си огърлица.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикое поле
Дикое поле

Первая половина XVII века, Россия. Наконец-то минули долгие годы страшного лихолетья — нашествия иноземцев, царствование Лжедмитрия, междоусобицы, мор, голод, непосильные войны, — но по-прежнему неспокойно на рубежах государства. На западе снова поднимают голову поляки, с юга подпирают коварные турки, не дают покоя татарские набеги. Самые светлые и дальновидные российские головы понимают: не только мощью войска, не одной лишь доблестью ратников можно противостоять врагу — но и хитростью тайных осведомителей, ловкостью разведчиков, отчаянной смелостью лазутчиков, которым суждено стать глазами и ушами Державы. Автор историко-приключенческого романа «Дикое поле» в увлекательной, захватывающей, романтичной манере излагает собственную версию истории зарождения и становления российской разведки, ее напряженного, острого, а порой и смертельно опасного противоборства с гораздо более опытной и коварной шпионской организацией католического Рима.

Василий Веденеев , Василий Владимирович Веденеев

Приключения / Исторические приключения / Проза / Историческая проза
Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное