Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Слуга в синьо-бяла одежда отвори вратата, но аз дори не го погледнах. През преддверието на къщата Ана Нотарас се втурна към мен — нежна и красива, с блестящи от радост очи. Така млада и прекрасна беше тя в своята собствена среда, та не посмях да я взема в прегръдките си, а със затаен дъх само я съзерцавах. Шията й беше гола. Устните и веждите й бяха боядисани. Приказният аромат на хиацинти я обгръщаше също както при първата ни среща.

— Най-сетне — прошепна нетърпеливо тя, взе главата ми в ръцете си и ме целуна по устата. Страните й бяха порозовели от очакване.

Никой не я пазеше. Никой не я беше затворил в женското отделение на къщата. Нищо не разбирах.

Тя ме държеше за ръка и това ми стигаше. Така, ръка в ръка, ние се качихме в огромната приемна на втория етаж. Сребърните вълни на Мармара просветваха през тесните прозорци.

— Краят е близо — започнах аз. — Не знаеш какво става по стените. Благодаря на Господа за това, че ми позволява още веднъж да те видя и да погледна в очите ти.

— Само да погледнеш в очите ми? — усмихна се Ана. — Само за това ли си дошъл? Та аз съм твоя съпруга.

Не, нищо не разбирах. Всичко изглеждаше като на сън. Може би вече бях убит. Може би някое гюлле така внезапно ме беше ударило, та душата ми още се носеше по земята, обвързана от простосмъртните си желания.

— Пий! — прошепна съпругата ми Ана Нотарас и ми напълни бокал с ръждивочервено вино. Вкусвайки го, усетих, че го беше примесила по турски обичай с амбра. Защо й трябваше да подсилва изкуствено страстта ми? Аз и така безумно я желаех.

Устните й бяха по-ароматни от бокала с вино. Тялото й беше най-прекрасната и крехка чаша на света. Но когато я докоснах, Ана се отдръпна, зениците й се разшириха, после потъмняха и тя рече:

— Не, още не. Седни, любими мой. Първо трябва да говорим.

— Не казвай нищо — разочаровано помолих аз. — Не казвай нищо, единствена любима. Разговорите винаги завършват с кавга, обида и болка. Ние най-добре се разбираме без думи.

Тя се загледа в пода и обвиняващо рече:

— Само за леглото ли мислиш и за нищо друго? Аз само тяло ли съм за теб?

— Ти сама пожела това — промълвих със стегнато гърло. Тя вдигна очи и запремига, докато те се напълниха със сълзи.

— Бъди разумен — подкани ме Ана. — Срещнал си баща ми. Той е готов да ми прости, и на теб също, ако му дадеш възможност. За първи път той разговаря с мен като със зрял човек и ми изясни своите идеи, надежди и стремежи. За първи път аз го разбирам и ти също трябва да го разбереш. Той има план.

Студена тръпка премина през тялото ми, но Ана продължи, галейки нежно мръсната ми ръка:

— Той е мой баща. А баща ми не може да греши. След императора той е най-високопоставеният мъж в Константинопол. Когато василевсът предава своя народ и своята вяра и продава града си на латинците, моят баща е този, който носи отговорност за съдбата на народа. Това е негово задължение, от което не може да се откаже, колкото унизително и тежко да е то. Добре разбираш за какво става въпрос.

— Продължавай! — горчиво рекох аз. — Продължавай! Струва ми се, че съм чувал тези думи и преди.

— Баща ми не е предател! — избухна Ана. — Той никога няма толкова много да се унизи. Той е политик, който трябва да спаси това, що е останало за спасяване от руините на града.

Тя ме погледна любопитно през дългите си ресници. В очите й вече не се мяркаха сълзи, колкото и бързо да примигваше. Напротив. Като че ли тайно се забавляваше, леко подхвърляйки:

— След падането на града аз можех да стана съпруга на Мехмед. С този си брак султанът можеше да сключи договор с гърците. Баща ми прие много тежко факта, че една моя прищявка е объркала неговия план. Пък и аз как съм могла да знам? Той никога нищо не ми беше казвал.

— Колко много си пропуснала! — злобно отбелязах аз. — Първо от теб е трябвало да стане василевса, а после една от безбройните жени в харема на бъдещия световен властелин. Какъв лош късмет! Разбирам добре твоите съжаления. Но не се коси: не ми остава дълго да живея и след моята смърт ти ще бъдеш свободна.

— Как не те е срам да ми говориш по този начин! — гневно извика тя. — Знаеш, че те обичам! И не бива да говориш за умиране. Ние заедно имаме много години живот пред себе си. Ще разбереш, ако послушаш бащиния ми съвет.

— Нека чуем този съвет, който той не посмя сам да ми предложи — подканих я горчиво аз. — Но побързай! Трябва да се върна на крепостната стена.

Ана ме сграбчи с двете си ръце, все едно че искаше да осуети моето заминаване.

— Ти няма да се върнеш там. Още тази нощ ще отидеш в султанския лагер. Не е необходимо да му говориш за защитата на града, ако това оскърбява честа ти. Ще му предадеш само тайно послание от моя баща. Султанът те познава и ти вярва. Всеки друг грък ще бъде заподозрян.

— И какво е това тайно послание? — попитах аз.