Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Божият дух се е прострял по цялата земя — казах аз.

— Божият дух като огнен пламък се е спуснал върху нас, смъртните. В това не можеш да се съмняваш.

Той глухо се изсмя, удари с юмруци слепоочията си и извика:

— Дори незагасимият огън гори човешка плът. От дулата на топовете човешкият разум проблясва като светкавица. Вярвам в науката и в човешката свобода. В нищо друго не вярвам!

— Биеш се на грешната страна — припомних му отново аз. — Ще успееш да се осъществиш, ако служиш на султана а не на последния Рим.

— Не! — инатливо отвърна Грант. — Аз служа на Европа и на свободния човешки интелект. Не служа на властта!

22 май 1453

Тази сутрин още два подземни тунела бяха открити край Калигарската порта. Единият бе срутен след ожесточено сражение, а другият падна от само себе си, тъй като не е бил добре укрепен. Грант смята, че повечето от опитните миньори са загинали и султанът е принуден да използва неопитни в тази работа люде.

Малко преди полунощ на небето бе забелязан блестящ летящ диск, чието съществуване никой не можеше да обясни.

— Древните пророчества се сбъдват — рече василевсът. — Скоро хилядолетната империя ще престане да съществува. Тя беше основана от първия Константин и ще залезе с последния. Роден съм под нещастна звезда.

23 май 1453

Загубихме и последната си надежда. Василевсът е прав. Чрез пости, бдение и молитви той е по-чувствителен от нас към предсмъртните издихания на собственото си царство.

При изгрев бригантината, изпратена да търси венецианската флота, се завърна, без да е изпълнила своята мисия. С много късмет, мореплавателско умение и нечувана храброст корабът се беше промъкнал невредим през Дарданелите и през турските морски патрули.

Дванадесет мъже бяха отплавали — дванадесет се завърнаха. Шест от тях са венецианци, а останалите — гърци. Двадесет дена бяха кръстосвали Егейско море в постоянен страх от турските патрули и не бяха видели нито един християнски кораб.

След като разбрали, че търсенето е напразно, те се събрали на съвещание. Някои казали: „Изпълнихме своето задължение. Повече не може да се направи. Защо да се връщаме в ада? Падането на града е сигурно.“

А други се обадили: „Ние сме изпратени от василевса. На него трябва да дадем своя отчет, колкото и напразни да са били усилията ни. Но нека да гласуваме.“

Погледнали се един друг в очите, избухнали в смях и единодушно решили да се върнат в Константинопол.

Срещнах двама от тези мъже във Влахернския дворец. Те все още се смееха от все сърце, когато разказваха за безплодното си пътешествие, докато венецианците им наливаха вино и ги потупваха приятелски по гърбовете. Но очите им — брулени от морето и страха — не се усмихваха.

— Как имахте кураж да се върнете към сигурна смърт? — попитах ги аз.

Те учудено обърнаха почернелите си от вятъра и слънцето лица към мен и в един глас отвърнаха:

— Ние сме венециански моряци!

Това, изглежда, беше достатъчно. Нека Венеция, кралицата на всички морета, да е алчна, жестока и пресметлива, но тя все още възпитава своите синове да живеят и да умират, защитавайки нейната чест.

Но шест от дванадесетте бяха гърци. Те показаха, че и гъркът може да бъде верен на една загубена кауза — до смърт.

24 май 1453

Този следобед голяма група турци в бляскава процесия се отправи към крепостния вал край Свети Романовата порта. Те размахваха знамена, надуваха зурни и молеха да пуснем в града султански пратеник, който да преговаря с император Константин. В същото време турската артилерия прекрати обстрела и всички войници се завърнаха в султанския лагер.

Джустиниани подозираше измама и не желаеше турският пратеник да види колко лошо бяха повредени стените и колко нескопосани бяха временните палисади. Но когато император Константин се възправи на стената, забеляза, че пратеникът беше неговия личен приятел, емира на Синоп Исмаил Хамза. В продължение на векове семейството на този мъж беше поддържало добри взаимоотношения с византийските императори, макар че малко преди смъртта си старият Мурад се свърза с него, като разреши на Мехмед да се ожени за една от дъщерите на Исмаил Хамза. Въпреки това Константин приятелски го приветства и нареди да бъде пренесен през барикадите. В града той влезе през една от малките вратички.

Веднага след като беше разбрал, че турски пратеник е на аудиенция при василевса, венецианският байло свика Съвета на дванадесетте, отдели двеста войника от стените и ги поведе към императорския щаб. Джустиниани, от своя страна, раздаде провизии и последното останало вино сред бойците си, обикаляше ги един след друг, заплашваше ги с юмрук и им нареждаше:

— Смейте се, по дяволите, смейте се! Или ще ви извия вратовете!

И докато Исмаил Хамза се оглеждаше любопитно, гладейки с ръка брадата си, не виждаше нищо друго освен смеещи се мъже, облечени в броня, които дъвчеха парчета месо и небрежно хвърляха остатъците по земята. Императорът му подаде за целувка ръката си и изказа съжаление, че се срещат при толкова нерадостни обстоятелства.