Читаем Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света) полностью

И когато емирът на Синоп си тръгна, те не преставаха да се смеят — тези мъже с почернели от барут лица, очукани доспехи и окървавени превръзки. Те се смееха, смееха се от дъното на своите сърца, мразейки Джустиниани, който постоянно ги подтикваше към свръхчовешки усилия. Мразят го и го обичат. Някъде дълбоко в съзнанието им се мярка една мечта за лозе и бяла къщурка по склоновете на остров Лемнос. За гръцки работници роби из плодородни полета. За правото на господаря върху девствеността на красивите селски момичета и за даваните в тяхна чест угощения от великия стратег.

В очите със сълзи на изтощение те се захласваха в безсилен смях и се втурваха обратно по крепостните стени, докато турците се отдалечаваха на гърбовете на своите коне с развети знамена и писнали зурни. И когато стотици топове отново загърмяха насреща ни, Джустиниани се наведе и взе един кокал от земята. По него имаше още месо. Той го поизчисти от полепналия пясък и го заглозга. — Короната на велик стратег се оказва доста скъпа — забеляза той. — Загубил съм вече доста от собствената си плът и кръв, а победата все още не се вижда. — Не, победата не се вижда — повтори той и загледа отвора в крепостната стена, който беше вече повече от хиляда стъпки широк и защитен само от издигнатите камари пръст, трупи, наръчи от клони и камъни и от големи кошове, пълни с чакъл, като бойници за стрелците.

Днес е четвъртък, а утре ще е светият ден на исляма. Може би няма да доживея до следващия четвъртък. Мехмед се подчини на законите на Корана и предложи мир, преди да превземе града с щурм. Времето за генерално настъпление е узряло. „Тази войска е най-силната и този принц — най-могъщият, и той ще завладее Константинопол.“ Ние сме вратата към Запада. Последният западен пост срещу Изтока. Когато стените рухнат, телата ни ще са последната, единствената останала преграда.

25 май 1453

Рано сутринта император Константин свика Сената, своите съветници и представителите на църквата. Той съобщи, че патриарх Григорий Мамас доброволно се е отказал от длъжността си. Кардинал Исидор също не участваше. Затворил се е в кулата, която е назначен да отбранява.

Това беше последният опит да се помирят привържениците и противниците на унията. Ала и той остана половинчат. Освободихме се от един старец, когото гърците мразят, а латинците презират, но църквата сега е без патриарх. От монашеската соба в Пантократорската обител непримиримият дух на отец Генадий владее над черкви и манастири, предричайки унищожение.

Рано сутрин не е най-подходящото време за преговори. Повечето от гърците бяха будували цяла нощ по стените. По лицата на всички се чете умора и безнадеждност. Сенаторите, придворните, архиереите и дори Францес се обединиха в молбата си василевсът да напусне града: „Градът вече не може да бъде спасен. Спасете поне свещената личност на императора!“

Джустиниани може би все още е готов да предостави своя кораб на василевса, но венецианците не са съгласни с неговото заминаване. Без него гърците няма да стоят по стените и ще настъпи хаос. Изтощеният от будуването и постите Константин припадна, като чу виковете, които изразяваха повече недоверие и желание за капитулация, отколкото любов към него самия. Свестиха го, разтривайки лицето му с розова вода. След като отново се изправи, той на висок глас още един път увери всички присъстващи, че ще остане в града до самия край.

Турските миньори са се изхитрили и вече не се опитват да прокопаят тунели, които да водят под стените вътре в града. Копаят само денем, когато грохотът от артилерийската канонада и земетръсите пречат за тяхното проследяване. Днес беше разкрито, че са подкопали крепостната стена край Калигарската порта в един участък от десетки стъпки, като придържат основите й с дебели подпори. Ако бяха успели да си свършат работата и да запалят подпорите, стената щеше да се срине и турците щяха безпрепятствено да проникнат в града. Та нали пред Влахернския палат няма външна стена.

Не успяха обаче. Само че германецът Грант беше ранен в главата и в бедрото. С бастун в ръка, с посивяло лице и блестящи от треската очи, накуцвайки, той все още се опитва да се придвижва, като категорично отказва да лежи в леглото.

Аз съм здрав. Косата ми отново е започнала да расте и раната ми се е затворила. Пълни бойни доспехи все още не мога да облека, но от един убит турчин си набавих арабска ризница, изплетена от метални халки. Чувствам се много по-леко от преди.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное
Дикое поле
Дикое поле

Первая половина XVII века, Россия. Наконец-то минули долгие годы страшного лихолетья — нашествия иноземцев, царствование Лжедмитрия, междоусобицы, мор, голод, непосильные войны, — но по-прежнему неспокойно на рубежах государства. На западе снова поднимают голову поляки, с юга подпирают коварные турки, не дают покоя татарские набеги. Самые светлые и дальновидные российские головы понимают: не только мощью войска, не одной лишь доблестью ратников можно противостоять врагу — но и хитростью тайных осведомителей, ловкостью разведчиков, отчаянной смелостью лазутчиков, которым суждено стать глазами и ушами Державы. Автор историко-приключенческого романа «Дикое поле» в увлекательной, захватывающей, романтичной манере излагает собственную версию истории зарождения и становления российской разведки, ее напряженного, острого, а порой и смертельно опасного противоборства с гораздо более опытной и коварной шпионской организацией католического Рима.

Василий Веденеев , Василий Владимирович Веденеев

Приключения / Исторические приключения / Проза / Историческая проза