Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Ала аз нямам доверие на нищо и на никого — продължи той, поглеждайки ме неодобрително. — Особено съмнително е, че точно ти, желаеш да дойдеш тук точно днес. С последния си дъх пратеникът ме заплаши, че султанът има много други начини да се отърве от мен. Затуй нямам особено желание да пусна зад гърба си човек, който е избягал от султанския лагер, колкото и добър приятел да ми е той.

Ликуването в агарянския лагер достигаше на талази до нас.

— След като султан Мехмед веднъж си е изготвил някакъв план, той не ще се спре пред нищо, за да го осъществи — съгласих се аз. — Пречиш ли му, не ще се поколебае да наеме убиец.

— Значи разбираш защо не желая непознати люде да се мотаят наоколо ми? — благоразположено откликна Джустиниани. — Но има хора, на които човек не може да откаже, ако има добро сърце. Освен това като протостратор съм длъжен да те държа под око и да предотвратя възможни необмислени действия от твоя страна. Когато щурмът започне, дръж се в полезрението ми или ще се наложи да пратя палача да те потърси.

В този момент видяхме куропалат Лукас Нотарас да се приближава на гърба на черния си жребец заедно с отряд военна полиция. Той слезе от коня си и явно имаше намерение да се отправи към сектора на Джустиниани. Протостраторът сви дланите си като фуния и избоботи на хората си да не пускат великия стратег на крепостния вал. Лицето на Нотарас почерня от гняв. Той извика:

— Имам право да ходя навсякъде по заповед на императора. Между гръцките работници на стената има избягали от града контрабандисти и престъпници.

Джустиниани се плъзна по разрушената стена и със скок се озова пред нозете на Нотарас.

— Ти няма да шпионираш на моята стена! — извика той. — Тук аз съм цар. По-добре ми върни двата топа, защото сега те най-много са ми необходими.

Нотарас презрително се изсмя.

— Да не би да искаш гърците да защитават стените само с голи ръце? Сега топовете са нужни, за да държат турските кораби на разстояние.

Джустиниани така стисна зъби, та чак челюстите му изпукаха, и изрева:

— Ах, защо не взема да те намуша на меча си, мръсен предател такъв!?

Лицето на великия стратег посивя, той се огледа наоколо и се хвана за дръжката на меча си, но беше достатъчно разумен да не започне разпра с огромен мъж като Джустиниани. Той отстъпи няколко крачки назад, докато гърбът му беше защитен от собствените му хора, опита да се усмихне и с пресилено спокойствие отвърна:

— Нека Бог е свидетел кой от нас е изменник — императорът или аз. Ти нали носиш със себе си писмено обещание, подпечатано с тройния цинобърен печат, че ще получиш остров Лемнос като наследствено имение, ако успееш да защитиш града?

— Какво от това? — попита Джустиниани, гледайки втренчено в Нотарас, за да долови и най-малкия знак на неискреност. Но гласът на куропалата беше прекалено искрен, когато той продължи:

— Ти, глупав проклет латинецо! Не знаеше ли, че още преди обсадата императорът обеща остров Лемнос на каталонския крал срещу кораби и помощ? Корабите никога не пристигнаха, но каталонците отдавна са окупирали острова. Ще трябва да водиш нова война, за да си го отнемеш, ако преживееш тази.

Тялото на Джустиниани започна да потръпва и той избухна в зловещ смях.

— Гърците ще си останат гърци — задъхано рече той. — Готов ли си да се закълнеш в кръста, че туй, що рече, е истина?

Нотарас изтегли меча си и целуна кръста на дръжката.

— Така истинно, както Бог ще съди всеки според делата му, император Константин потвърди с хрисовула каталонското господство над остров Лемнос. Ти заслужаваш шапка на шут, Джустиниани, а не корона на стратег.

Попадала ли е някога по-отровна стрела в сърцето на човек в по-съдбовен момент? Нотарас, доволен от себе си, възседна своя жребец и се отдалечи. Аз минах през вратата и се присъединих към Джустиниани. Когато ме видя, той положи тежката си ръка на рамото ми, като че ли търсеше опора, и рече:

— Измама и предателство се ширят навсякъде. Вероятно и собственото ми сърце не е съвсем свободно от тях. Та нали се бия повече за Генуа, отколкото за императора. Но в този час аз се заклевам да се бия до последна възможност за своята собствена безсмъртна чест, така че за мен и за моя роден град да се говори дотогава, докато един-единствен камък от тези стени все още съществува.

Горчиви сълзи закапаха от очите му и, прекръствайки се неколкократно, той се помоли:

— Смили се, Боже, над мен, грешника, и ако е волята ти, дай този град по-скоро на турците, отколкото на венецианците. Нека червеи да разяждат дървенията на техните кораби и вятър да накъса платната им. А гърците аз няма да си дам дори труда да напсувам. Нека турците се погрижат за тях!

След тази молитва той заповяда на хората си да свалят пурпурния императорски флаг и да оставят само неговия собствен пряпорец да се вее над купчината от камъни, което беше всичко, останало от голямата стена.