Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Ала великият везир Халил знае, че главата му е в опасност, ако градът падне, и затова е изпратил тайна вест на императора, в която го заклева да се държи и да защитава града си с всички сили. „Това е последният опит — отбелязал той — и ако не успее, войската ще загуби своя кураж и никаква сила на света няма да може да я накара да опита отново. Дори сега по-разумните се страхуват от християнската флота и от унгарската войска, плячка на която може да стане цялата турска държава, ако султанът загуби по-добрата част от воините си в безплоден щурм срещу непобедимите стени.“

Посланието на Халил дори не е тайна. Василевсът е позволил на верните си люде да разпространят неговото съдържание из целия град. Той е преценил, че Халил сигурно ще загуби главата си, ако султанът победи. Но ако не успее, тогава великият везир ще е истинският владетел на турците.

Не знам какво известие е изпратил Лукас Нотарас на султана. Джустиниани обаче знае нещо, тъй като се осмели публично да го нарече изменник. Според приказките на слугата ми Мануил, монахът Генадий също е проводил белодрехи попове и монаси през Пера в султанския лагер, за да се договорят с Мехмед за съдбата на гръцката църква след превземането на града. Той вече се държи като патриарх. Хората умират, градът може да бъде разрушен, но Христовата църква е вечна. Така разсъждава той и действа за нейното външно съхранение, съобразявайки се само със собствената си съвест.

28 май 1453

Днес врагът се подготвя за решителния щурм и през тъмнината се чува тихо непрекъснато мърморене, докато агаряните придвижват напред своите обсадни стълби, греди, подвижни мостове и кули. Огньовете им горяха само известно време и след това бяха загасени, когато султанът позволи на хората си няколко часа почивка преди атаката.

Но как бих могъл да спя в нощ като тази? В последния момент от града са надошли доброволци да носят камъни и пръст за запушване на отворите, направени през деня в стената от турските топове. Джустиниани е позволил на бойците си да почиват. Тази нощ и утре всеки ще има нужда от последните си сили. Но как бих могъл да спя в предсмъртната нощ на моя град?

Днес вече няма ограничени порции и недостиг на дърва. Императорът е наредил да се опразнят всички складове и всичко да се разпредели — дори виното.

Странно е усещането, че тази нощ може да бъде последната. Нощта, която съм чакал и за която съм се подготвял през целия си живот. Не се познавам достатъчно добре, но се надявам да запазя кураж. Знам, че смъртта не е чак толкова болезнена — та нали през тези последни седмици съм видял много от нея.

Тази нощ аз съм смирен. Спокоен. Тих. И щастлив както никога.

Може би е грешно да съм щастлив в нощ като тази? Ала от своя страна аз не обвинявам и не съдя никого. Без да се ядосвам, наблюдавам как венецианците прибират полагаемото им се от императорските складове и прекарват пълни лодки със скъпа мебелировка, килими и съдове до тесните товарни помещения на своите кораби. Не се гневя на богатите, на благородниците и на мъдрите, които купуват живота си и подкупват венецианците, за да осигурят за себе си и за семействата си място на техните галеони.

Всеки действа в съответствие със собствената си съвест. Лукас Нотарас също. И Генадий. Император Константин. Джустиниани.

В единствената останала неразрушена кула край Карисиосовата порта братята Гуачарди играят на зарове, пеят италиански любовни песни и умерено пият.

Колко красив, безметежен и ясен е този миг. Никога преди хартията не е била така гладка под моите пръсти и мастилото не е било толкова черно в моите очи. Никога преди писецът ми не е скърцал така мелодично. Сетивата ми са изострени — виждам и чувствам по-ясно от всякога. Така значи умиращият още веднъж опитва от прекрасната суета на живота.

Защо съм тъй честит? Защо тази нощ се усмихвам на смъртта?

Рано сутринта се явих пред Джустиниани. Той още спеше в издълбаната под крепостната стена каменна одая, макар че всичко се тресеше от артилерийската канонада. Беше в пълно бойно снаряжение, а край него лежеше младо гръцко момче в бляскави бойни доспехи. Предположих, че беше един от младежите, които василевсът беше обещал на Джустиниани като подкрепление. Те се бяха заклели да погинат край Свети Романовата порта.

Момчето се пробуди, седна като се прозяваше, потри очи с мръсните си юмруци и приглади рошавата си коса. Погледна ме закачливо и в първия момент го взех за единия от синовете на Лукас Нотарас. Толкова много приличаше на баща си. Изпитах завист за благоволението, което Джустиниани му оказваше, и не го погледнах в очите. В този миг се събуди протостраторът, а когато протегна гигантското си туловище, аз саркастично попитах:

— Да не би да си се отдал на онзи стар италиански порок, Джустиниани? Свършиха ли се жените в града?

Той избухна в смях, разроши косата на момчето и го тупна по гърба.

— Хайде, мързеливецо, на работа! — извика той. Момъкът ме стрелна с очи, изправи се, отиде до делвата с вино, напълни един бокал, след което на коляно го поднесе на Джустиниани.