Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

В тъмнината нежна топла ръка се мушна в моята длан. Вероятно се заблуждавах, въобразявайки си, че я познавам. Може би това беше ръката на някое дете, загубило родителите си, което търсеше сигурност при мен, или на жена с обладана от мрак и страх душа, която жадуваше за мъжка компания. Ала аз познавах тази ръка. Топла и безпомощна, тя беше безмълвна молба за одобрение пред смъртта.

Тя нищо не каза. Дишахме в тъмнината и ръцете ни се докосваха. Сърцата ни болезнено се докосваха и биеха като едно. Беше ни добре. Така беше най-добре. Така се разбирахме един друг и думите щяха да прекъснат връзката между нас.

Толкова простичко, естествено — така кратко, жално и безпомощно. Трескава ръка в мрака на нощта, сред тежкия мирис на пръст. Над гробовете и над смъртта протягахме ръцете си за помирение. Само миг и тя си беше отишла.

Дори да беше заблуждение или игра на въображението, то ми помогна и в сърцето ми всичко се уталожи. Връщайки се като сомнамбул във Влахернския палат, в душата си не носех вече горчивина. Бях свободен — мъглите се бяха разсеяли. Бях станал свидетел на божествено знамение и в ръката си бях държал човешка ръка.

26 май 1453

Среднощното чудо в черквата „Света София“ така е разтърсило града, че рано сутринта огромни тълпи, водени от монаси и монахини, се стекоха във Влахернския палат, за да вземат чудотворната икона на Богородица от тамошния параклис и да я понесат на крепостната стена. Насред златна рамка, обсипана с драгоценни камъни, бледото изпито лице на Светата Дева гледаше народа. Мнозина видяха образът й да оживява и очите й да проливат сълзи. Всички искаха да се докоснат до нея и в суматохата иконата падна на земята. В този момент едри като гълъбови яйца дъждовни капки започнаха да падат от ниско надвисналите облаци. Само за минута дъждът се превърна в порой и реки потекоха по улиците. Чудотворната икона натежа като олово, лежейки на мократа земя, та най-здравите монаси с общи усилия едва я вдигнаха, за да я отнесат на закрито в Коранската обител.

Надявахме се, че внезапният дъждовен порой ще намокри турския барут, но всичко беше напразно. Дори по време на бурята топовете от време на време гърмяха, а когато дъждът поутихна и водата започна като мъгла да се изпарява от земята, започна ожесточена канонада, все едно че агаряните искаха да наваксат пропуснатото време.

Турците все още постят. По-късно през деня от височината на крепостния вал видях как техните пълководци се събраха край султанската шатра. Военният съвет продължи през целия следобед, след което облечените в зелено чауши на Мехмед препуснаха до всички точки на лагера, за да предадат неговите команди. Шумът и крясъкът, който се вдигна, ликуващият звън на оръжия и гласове надмина всичко чуто досега и с настъпването на вечерта все повече се усилваше като постоянен тътен от разбушуван океан. Не беше трудно да се разбере, че султанът беше определил деня на всеобщия щурм.

Когато видях, че Мехмед събира Великия диван, аз се отправих към Свети Романовата порта и потърсих Джустиниани, който беше на стената и ръководеше непрестанните поправки на барикадите.

— Влахернският дворец е в добро състояние — започнах аз. — Щурмът ще започне всеки момент. Позволи ми да се бия до теб край Свети Романовата врата. Преди девет години край Варна си определих среща тук и когато часът удари, не желая да съм като търговеца от Самара.

Той ме хвана приятелски под ръка с огромната си лапа, вдигна наличника на шлема си и ме погледна с кръвясалите си биволски очи. Имах усещането, че вътре в себе си се усмихва на нещо неизвестно за мен.

— Днес се явиха много желаещи — рече той. — Чувствам се поласкан, защото, изглежда, това е най-почетното място.

— Днес даже самият султан Мехмед ме уважи — продължи той, посочвайки ми една дървена подпора, която стърчеше от палисадата. От нейния край, с нозе почти опиращи в земята, се клатушкаше тялото на един лагерен амбулантен търговец с щръкнала брада и кожена престилка отпред.

— Султанът проводи вест, че се възхищава на моята храброст и на военното ми умение. Той не желае да стана предател, тъй като не иска да накърни моята чест, но ако моите воини се оттеглят от стената и се качат на корабите си в пристанището, той обещава да ме направи богат и да ми повери командването на еничарите. Ще ми позволи да запазя своята вяра, тъй като при себе си има вече на служба много християни. В знак на съгласие трябваше да сваля своя флаг. В замяна на това аз обесих неговия пратеник. Такъв е моят отговор и се надявам да го забележи, макар че в момента не мога да занимавам хората си с построяването на по-висока бесилка.

Джустиниани откри лицето си, което от пот и прах го смъдеше, и добави:

— Послание като това носи известна надежда. Съдбата на града е в остриетата на нашите мечове. Императорът ми изпраща избрана част от своите стратори и най-благородните си рицари. От моите собствени люде повече от триста са все още годни за бой. Ще покажем на султана, че живата стена от желязо е по-здрава от каменната стена.