Читаем Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света) полностью

В султанския лагер са обявени повсеместни пости и всеки правоверен трябва да изпълни всички обливания и молитви. Раздразнени от жажда и глад, турците атакуват цял ден и вият като глутница диви кучета при гледката на всеки паднал в боя християнин. От време на време викат в хор: „Аллах е един и Мохамед е неговият Пророк!“ Техните мрачни, но триумфални викове действат потискащо както на гърците, така и на латинците. Някои по-елементарни люде сред латинците са започнали да обсъждат следния проблем: „Възможно ли е Господ да позволи на турците да победят? — питат те. — Ако е така, това не е ли доказателство, че техният бог е по-могъщ от нашия и че техният Пророк е по-велик от Христа, който се остави да бъде разпънат на кръста?“

Миното, венецианският байло, е станал много набожен и е получил опрощение. Възнамерява да се състезава с Джустиниани и да докаже, че венецианецът е равен на генуезеца. Венецианските войници от корабите проявяват невиждано мъжество, защитавайки северната част от Влахернския палат — Пентапиргионската крепост. Там все още нито един турчин не е достигнал върха на крепостната стена.

През нощта в турския лагер изведнъж запалиха огромни огньове. Тъпани забиха и зурни запищяха така пронизително, та по стените помислиха, че е избухнал пожар. Но това е само част от турския празник. Когато падне мрак, им е позволено да пият и да ядат, а в зори, когато бял конец може да бъде различен от черен, постите започват отново. Благодарение на гигантските огньове лагерът беше светъл като ден.

Колкото повече наближава решителният час, толкова повече венецианците се дразнят от моето присъствие. Обвиняват ме, че ги шпионирам в полза на Джустиниани, а раздразнението им е доказателство, че кроят нещо. Вероятно планират как да обърнат победата в полза на Венеция, ако генералният щурм не успее и обсадата бъде вдигната. Предимствата от един такъв успех са толкова големи, че си заслужава да се опита и невъзможното. Още повече, че стените около Влахернския палат са съвсем здрави и ако венецианците ги отбраняват, турците никога не биха могли да проникнат оттам в града.

Там, където външната и вътрешната стена се съединяват под прав ъгъл със стените на Влахернския палат, има малка, наполовина вкопана в земята вратичка, която се отваря направо към една от улиците. Преди много векове тя е била използвана като пряк път към една арена извън града и затова е известна под името Керкопорта, макар че в по-късни времена е била изцяло зазидана. Сега тя наново е отворена, както всички останали странични врати. През нея лесно се минава от Порфирогенетоския дворец до сектора на братята Гуачарди край Карисиосовата порта, а оттам помежду двете стени — до хората на Джустиниани.

При Керкопорта стената не е повредена и турците никога не са се опитвали да я атакуват, тъй като стените под прав ъгъл излагат всяко нападение на безмилостен кръстосан огън. По този защитен проход подразделения бързо могат да бъдат изпращани на помощ при Карисиосовата врата и Свети Романовата порта, където крепостните стени са сравнени със земята. Венецианците са сформирали специални резерви, които при необходимост могат да бъдат проводени до братята Гуачарди. Този тих участък около Керкопорта се отбранява от шепа гръцки войници. За да отдам справедливост на латинците, трябва да отбележа, че са поели отбраната на по-опасните сектори.

Малко преди полунощ Мануил дойде при мен. Уплашен и разтреперан, той ми каза:

— Голямата черква гори!

Качихме се на покрива, където вече се беше събрала група зяпачи. В турския стан огньовете още ярко горяха, но в самия център на тъмния град гигантските кубета на „Света София“ искряха с необикновена, неземна светлина. Не беше пожар, а по-скоро ярко синкаво сияние. Съзирайки това, латинците си зашепнаха един на друг, обявявайки видяното за лоша поличба.

Това странно сияние стоеше над куполите и не ставаше нито по-ярко, нито по-тъмно. Безпокойството ме подтикна да се отправя към катедралата и по пътя не бях сам. Обкръжен бях от развълнувана тълпа, която отиваше в същата посока. Дочувах хълцането на жените и монотонното пеене на монасите. Около черквата синята светлина беше толкова силна, та никой не смееше да се приближи. Хората падаха на колене и започваха да се молят. Господ ни даваше знак. Свръхестественото придобиваше земни очертания. Сега, когато съм видял всичко това със собствените си очи, не мога да не повярвам, че Христовата ера на земята е към своя край и че времето на дивия звяр е дошло.

Черковният купол свети и искря около час. След което сиянието помътня, потрепери известно време и изчезна. Небето беше покрито с облаци и за миг всичко потъна в непрогледен мрак. Турските огньове също бяха загаснали и техни отблясъци престанаха да се отразяват в облаците над главите ни. Въздухът беше влажен, изпълнен с мирис на пръст и разложение, та имах усещането, че вървя из черковен двор с прясно разровени гробове.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикое поле
Дикое поле

Первая половина XVII века, Россия. Наконец-то минули долгие годы страшного лихолетья — нашествия иноземцев, царствование Лжедмитрия, междоусобицы, мор, голод, непосильные войны, — но по-прежнему неспокойно на рубежах государства. На западе снова поднимают голову поляки, с юга подпирают коварные турки, не дают покоя татарские набеги. Самые светлые и дальновидные российские головы понимают: не только мощью войска, не одной лишь доблестью ратников можно противостоять врагу — но и хитростью тайных осведомителей, ловкостью разведчиков, отчаянной смелостью лазутчиков, которым суждено стать глазами и ушами Державы. Автор историко-приключенческого романа «Дикое поле» в увлекательной, захватывающей, романтичной манере излагает собственную версию истории зарождения и становления российской разведки, ее напряженного, острого, а порой и смертельно опасного противоборства с гораздо более опытной и коварной шпионской организацией католического Рима.

Василий Веденеев , Василий Владимирович Веденеев

Приключения / Исторические приключения / Проза / Историческая проза
Живая вещь
Живая вещь

«Живая вещь» — это второй роман «Квартета Фредерики», считающегося, пожалуй, главным произведением кавалерственной дамы ордена Британской империи Антонии Сьюзен Байетт. Тетралогия писалась в течение четверти века, и сюжет ее также имеет четвертьвековой охват, причем первые два романа вышли еще до удостоенного Букеровской премии международного бестселлера «Обладать», а третий и четвертый — после. Итак, Фредерика Поттер начинает учиться в Кембридже, неистово жадная до знаний, до самостоятельной, взрослой жизни, до любви, — ровно в тот момент истории, когда традиционно изолированная Британия получает массированную прививку европейской культуры и начинает необратимо меняться. Пока ее старшая сестра Стефани жертвует учебой и научной карьерой ради семьи, а младший брат Маркус оправляется от нервного срыва, Фредерика, в противовес Моне и Малларме, настаивавшим на «счастье постепенного угадывания предмета», предпочитает называть вещи своими именами. И ни Фредерика, ни Стефани, ни Маркус не догадываются, какая в будущем их всех ждет трагедия…Впервые на русском!

Антония Сьюзен Байетт

Историческая проза / Историческая литература / Документальное