Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

В султанския лагер са обявени повсеместни пости и всеки правоверен трябва да изпълни всички обливания и молитви. Раздразнени от жажда и глад, турците атакуват цял ден и вият като глутница диви кучета при гледката на всеки паднал в боя християнин. От време на време викат в хор: „Аллах е един и Мохамед е неговият Пророк!“ Техните мрачни, но триумфални викове действат потискащо както на гърците, така и на латинците. Някои по-елементарни люде сред латинците са започнали да обсъждат следния проблем: „Възможно ли е Господ да позволи на турците да победят? — питат те. — Ако е така, това не е ли доказателство, че техният бог е по-могъщ от нашия и че техният Пророк е по-велик от Христа, който се остави да бъде разпънат на кръста?“

Миното, венецианският байло, е станал много набожен и е получил опрощение. Възнамерява да се състезава с Джустиниани и да докаже, че венецианецът е равен на генуезеца. Венецианските войници от корабите проявяват невиждано мъжество, защитавайки северната част от Влахернския палат — Пентапиргионската крепост. Там все още нито един турчин не е достигнал върха на крепостната стена.

През нощта в турския лагер изведнъж запалиха огромни огньове. Тъпани забиха и зурни запищяха така пронизително, та по стените помислиха, че е избухнал пожар. Но това е само част от турския празник. Когато падне мрак, им е позволено да пият и да ядат, а в зори, когато бял конец може да бъде различен от черен, постите започват отново. Благодарение на гигантските огньове лагерът беше светъл като ден.

Колкото повече наближава решителният час, толкова повече венецианците се дразнят от моето присъствие. Обвиняват ме, че ги шпионирам в полза на Джустиниани, а раздразнението им е доказателство, че кроят нещо. Вероятно планират как да обърнат победата в полза на Венеция, ако генералният щурм не успее и обсадата бъде вдигната. Предимствата от един такъв успех са толкова големи, че си заслужава да се опита и невъзможното. Още повече, че стените около Влахернския палат са съвсем здрави и ако венецианците ги отбраняват, турците никога не биха могли да проникнат оттам в града.

Там, където външната и вътрешната стена се съединяват под прав ъгъл със стените на Влахернския палат, има малка, наполовина вкопана в земята вратичка, която се отваря направо към една от улиците. Преди много векове тя е била използвана като пряк път към една арена извън града и затова е известна под името Керкопорта, макар че в по-късни времена е била изцяло зазидана. Сега тя наново е отворена, както всички останали странични врати. През нея лесно се минава от Порфирогенетоския дворец до сектора на братята Гуачарди край Карисиосовата порта, а оттам помежду двете стени — до хората на Джустиниани.

При Керкопорта стената не е повредена и турците никога не са се опитвали да я атакуват, тъй като стените под прав ъгъл излагат всяко нападение на безмилостен кръстосан огън. По този защитен проход подразделения бързо могат да бъдат изпращани на помощ при Карисиосовата врата и Свети Романовата порта, където крепостните стени са сравнени със земята. Венецианците са сформирали специални резерви, които при необходимост могат да бъдат проводени до братята Гуачарди. Този тих участък около Керкопорта се отбранява от шепа гръцки войници. За да отдам справедливост на латинците, трябва да отбележа, че са поели отбраната на по-опасните сектори.

Малко преди полунощ Мануил дойде при мен. Уплашен и разтреперан, той ми каза:

— Голямата черква гори!

Качихме се на покрива, където вече се беше събрала група зяпачи. В турския стан огньовете още ярко горяха, но в самия център на тъмния град гигантските кубета на „Света София“ искряха с необикновена, неземна светлина. Не беше пожар, а по-скоро ярко синкаво сияние. Съзирайки това, латинците си зашепнаха един на друг, обявявайки видяното за лоша поличба.

Това странно сияние стоеше над куполите и не ставаше нито по-ярко, нито по-тъмно. Безпокойството ме подтикна да се отправя към катедралата и по пътя не бях сам. Обкръжен бях от развълнувана тълпа, която отиваше в същата посока. Дочувах хълцането на жените и монотонното пеене на монасите. Около черквата синята светлина беше толкова силна, та никой не смееше да се приближи. Хората падаха на колене и започваха да се молят. Господ ни даваше знак. Свръхестественото придобиваше земни очертания. Сега, когато съм видял всичко това със собствените си очи, не мога да не повярвам, че Христовата ера на земята е към своя край и че времето на дивия звяр е дошло.

Черковният купол свети и искря около час. След което сиянието помътня, потрепери известно време и изчезна. Небето беше покрито с облаци и за миг всичко потъна в непрогледен мрак. Турските огньове също бяха загаснали и техни отблясъци престанаха да се отразяват в облаците над главите ни. Въздухът беше влажен, изпълнен с мирис на пръст и разложение, та имах усещането, че вървя из черковен двор с прясно разровени гробове.