Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Излязох и наложих шлема си, а проклятието й още кънтеше в ушите ми и устните ми трепереха. Черният жребец на Лукас Нотарас вдигна глава и изпръхтя. Не го погалих. Метнах се на седлото и забих пети в хълбоците му. По-късно хората разправяха, че видели Ангела на смъртта да препуска през града. Лицето му било сиво, очите — изпъкнали, и имал пяна около устата. Черният ангел яздел на черен жребец. Но това не е вярно. Хората преувеличават. Това съм бил само аз.

Сега е полунощ. През тази нощ жадувам смъртта така, както никога преди. Джустиниани ми е позволил да я потърся, тъй като говоря турски и мога да му помогна в неговото начинание. Исусе Христе, Сине Божи, смили се над мен!

Защото обичам. Защото безгранично и безнадеждно я обичам! Сбогом, Ана Нотарас, любима моя!

19 май 1453

Изглежда ми е писано да пресуша до последна капка чашата на разрушението и смъртта.

Не ми беше съдено да погина предната нощ.

Веднъж, за да направя впечатление на Джустиниани, аз му казах, че съм неуязвим. Имах предвид само, че духът може да владее над тялото и над неговите болки. Неуязвим не съм. И тялото ми вече не се подчинява на духа.

Професионалните войници завистливо ми викат:

— Имаш късмет, Жан Анж.

Това не е късмет. Все по-ясно и по-болезнено откривам, че никой не умира преди да му е дошъл часът.

Така случайно, така безсмислено, както изглежда, смъртта вилнее по стените ден и нощ, всеки изстрел следва пътека, която е предопределена от Всевишния.

Миналата нощ унищожихме турската обсадна кула. Мнозина са на мнение, че това е по-голямо чудо от нейното построяване.

В най-тъмните часове на нощта аз лежах в основите й, облечен в турски дрехи. Чух паролата им. Някой в тъмното стъпи отгоре ми, но тъй като не помръднах и мускул, помисли ме за труп. Два часа преди изгрев проникнахме в кулата, разбихме и отворихме всички порти и успяхме да хвърлим вътре няколко гърнета, натъпкани с барут. Без тяхната помощ никога нямаше да я запалим. Косата и веждите ми са обгорени, а ръцете ми са покрити с мехури. Джустиниани не можа да ме познае, когато пълзешком се дотътрих до стената. От тези, които влязоха в кулата, аз съм единственият оцелял.

Няколко души от охраната на кулата успяха да се спасят. Тази сутрин султанът нареди да ги посекат и да набият главите им на колове.

Топовната канонада бучи в ушите ми и подът под мен се тресе.

Но по-лоша от смъденето на лицето и ръцете е парещата горчивина в сърцето ми.

Първият път беше след земетресението в Унгария. След това край Варна. Тогава той ми рече: „Ще се срещнем отново край Свети Романовата порта“. Миналата нощ го очаквах, но той не се появи.

20 май 1453

През нощта са издигнали множество обсадни кули, но нито една от тях не е толкова голяма и страшна като тази, дето унищожихме.

Всеки божи ден флотата им се приближава до плаващия бараж, за да поддържа напрежение по венецианските кораби, така че нито един войник не може да бъде отделен за отбраната на стените. Но аз чувам тези новини от устата на други хора, тъй като все още не мога да се облека и да отида на стената.

21 май 1453

Германецът Грант дойде да ме види и да ми покаже, че брадата и ръцете му също са обгорени. Турците са се научили да се бият под земята и да отбраняват тунелите, които копаят. Днес хората на Грант, които копаят насрещен тунел край Калигарската порта, били посрещнати от бушуващ огън, а спасителната команда била задържана от отровни газове и стена от копия. Наложило се Грант сам да слезе под земята, за да окуражи своите хора. Успели да унищожат турския тунел, но дали много жертви. В града тези подземни битки предизвикват суеверен ужас.

Очите на Грант са подути и зачервени от серните пари и от безсъние.

— Намерих един ръкопис от самия Питагор — каза ми той, — но буквите танцуват пред очите ми. Не виждам добре, за да го прочета.

Лицето му бе изкривено от безсилие. Той размаха юмруци и извика:

— Каква е тази ужасяваща слепота в очите дори на най-мъдрите гръцки математици и изобретатели? Те са могли земята да отместят, както беше обещал Архимед, но когато си мислех, че съм намерил нещо ново, прочетох как в дърветата и дори в камъните имало дух. Питагор и той. Можел е да построи машини, които да подчинят дори природата на човека, но за него това е било съвсем без значение. Избягал в душата си, във вътрешното си „аз“, в Бога.

— Ако не признаваш доказателствата на Библията и на църковните отци — казах аз, — защо не повярваш в тези гръцки мъдреци?

— Не знам, не знам — промълви той, разтривайки очите си.

— Тези дни, изглежда, не съм с всичкия си. Безсънните нощи и непрестанното напрежение ме изгарят като огън. Мислите ми се разминават като стрелкащи се във въздуха птици, чийто полет не мога да контролирам. Какъв е този ужасен път, що води вътре в човека, но не извън него, а завършва в мрак? Питагор е можел да построи цяла вселена от цифри. Но накрая и той се е превърнал в човек, който не може да бъде създаден с цифри. Възможно ли е човешкият мрак да е по-важен от светлината на науката и природата?