Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

— Татко не може да го напише — с готовност заобяснява Ана. — Макар че има доверие в теб и в султана, писмено послание би било твърде опасно. Има хора, дори сред приближените на султана, които работят срещу него и поддържат гръцката съпротива. Вероятно знаеш това. Ала ти трябва да предадеш на Мехмед, че съществува силна партия на мира в този град, която не одобрява императора и която е готова да сътрудничи с турците съгласно поставени от султана условия. Кажи му: „Ние сме тридесет на брой, високопоставени и влиятелни люде — баща ми ще ти каже имената им, — които разбират, че бъдещето на гръцкия Константинопол зависи от дружбата и разбирателството със султана. Нашата чест не ни позволява да се намесим открито в негова полза, докато градът все още успява сам да се защитава. Но ние тайно работим за неговото добро и когато градът падне, той ще намери тук пълна администрация, на която народът има доверие. Затуй ние се поставяме под султанската закрила, смирено молейки нашият живот, както и животът на нашите семейства и собствеността ни, да бъдат запазени, когато той влезе в града.“ Ана ме погледна.

— Има ли нещо лошо в това? — попита тя. — Не е ли туй послание законно и почтено? Стоим между турците и латинците като между чук и наковалня. Само ако се освободим от императора и положим оръжие, ще запазим бъдещето на града. Ние не се предаваме в ръцете му. Неговият политически усет ще му подскаже, че такова разрешение е в негов интерес. Ти не си латинец — защо ти трябва да се биеш за тяхната кауза?

Тъй като оставах безмълвен в огорчението си, тя помисли, че разсъждавам, и продължи:

— Татко казва, че е въпрос на дни и градът ще падне. Затуй трябва да се бърза. Когато султанът разгроми латинската съпротива, ти ще влезеш с победителите в града и ще ме отведеш като твоя законна съпруга. По този начин ще си свързан с Нотарасовия род, а ти знаеш какво означава това.

Тя посочи с ръка мраморните стени, килимите, скъпата мебелировка, която ни ограждаше, и допълни още по-възбудено:

— Това не е ли по-добро от нещастната дървена къща, в която ме заведе? Кой знае, може би един хубав ден ще отидем да живеем във Влахернския палат. Ако поддържаш баща ми, ще принадлежиш към най-изисканото общество в Константинопол.

Ана замълча с пламнали от ентусиазъм страни. Беше мой ред да говоря.

— Скъпа, ти си дъщеря на баща си и нека бъде така. Но аз нямам намерение да разнасям бащините ти послания до султана. Нека си избере някой друг, който има повече политически разум от мен.

Лицето й помръкна.

— Страх ли те е? — попита студено тя.

Вдигнах шлема си, който стоеше в скута ми, и го ударих в пода.

— Ако служех на правата кауза, бих отишъл веднага при султана, макар че ще бъда съсечен на място — викнах аз — Не става въпрос за страх. Повярвай ми, Ана, властолюбието е заслепило баща ти. Доверявайки се на султана, той копае собствения си гроб. Не познава той Мехмед, но аз го познавам — Ако това бяха ония минали времена — продължих аз — може би щеше да има някакъв смисъл в неговите кроежи! Но с огромния султански топ е настъпила нова ера. Ново време, когато никой не ще може да има доверие на съседа си и когато човекът ще е само безпомощно оръдие в ръцете на властта. И дори султанът с ръка на Корана да се закълне в своя Пророк и във всички ангели, той пак вътре в сърцето си ще се надсмива, защото не вярва нито в Пророка, нито в ангелите. Ще, премахне баща ти от пътя си веднага, щом като вече няма полза от него. Ала аз само си губя времето, като се опитвам да предупредя Нотарас. Той никога няма да ми повярва. Дори да можехме да се доверим на султана, аз никога не бих се върнал при него. Ако ще да ме молиш на колене. Това е моят град. Когато той се сражава, аз се сражавам заедно с него. Когато стените му рухнат, аз ще изчезна заедно с тях. Това е последната ми дума, Ана! Повече не ме мъчи. Не измъчвай и себе си!

Тя втренчи поглед в мен, бледа от гняв и разочарование.

— Тогава ти не ме обичаш.

— Не, не те обичам! — казах аз. — Това беше грешка и заблуда. Мислех те за друга. Но, прости ми, ако можеш, скоро ще си свободна. Ако учтиво се помолиш, султанът все още може да те пожелае за харема си. Послушай бащиния си съвет — той най-добре ще уреди всичко.

Изправих се и взех шлема си от пода. Вълните на Мармара блестяха като разтопено сребро. Лицето ми се отразяваше в полирания мрамор на стените. Бях я загубил безвъзвратно и в този момент бях студен като късче лед.

— Ана — започнах аз, но гласът ми изневери, — ако искаш да ме видиш, ще ме намериш на стените.

Тя не отвърна. Оставих я и си тръгнах. Но на стълбището тя ме достигна и, почервеняла от унижение, извика:

— Сбогом тогава, проклет латинецо! Няма да се срещнем отново! Ще се моля на Бога да умреш и да се отърва от теб! И ако видя мъртвото ти тяло, ще го заплюя в лицето и ще съм свободна!