Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Днес получих жесток удар в сърцето. Знаех, че така ще стане. Но човек губи това, което му е писано да загуби, и дори най-голямото щастие все някога има край. Като се замисля след всичко това, струва ми се чудо, че успяхме толкова задълго да запазим съюза си в тайна. Тъй като от много време насам всеки в града е станал обект на посещение от императорските патрули, които имат позволени да влизат в къщите и на най-големите благородници без предупреждение и да тършуват из мазите и таваните за дезертьори, за скрити провизии и пари за императорската съкровищница. По един и същ безпощаден начин те конфискуват събраното с мъка шепа брашно на бедняка, както чувала със зърно и гърнетата с масло на богаташа.

Знаех, че нещо лошо ще се случи, но нехаех. Живеех в рая, вкопчвах се във всеки бягащ миг, само да бъда с нея без да мисля за утрешния ден. Рано или късно бедата трябваше да ни постигне, но не предполагах, че щеше да стане точно така.

Привечер моят слуга Мануил се появи на стената. Очите му бяха насълзени и някой така беше оскубал брадата му, та чак бузите му бяха опръскани с кръв.

— Господарю — задъхано изпъшка той с ръка на сърцето — случи се нещастие!

Болните му колене се подгънаха от дългия бяг през града и във възбудата си той дори не се съобразяваше с това, че някой можеше да го подслушва. Съобщи ми, че военната полиция претършувала къщата ми тази сутрин. Не бяха намерили нищо подозрително, но един от войниците се загледал в Ана и изглежда я познал, защото още следобед се върнали, но този път с тях бил и един от Нотарасовите синове, който веднага познал сестра си и тя доброволно тръгнала с тях. Какво друго е можела да направи? Мануил се опитал да я защити, като изтъкнал, че не съм си у дома, но те му оскубали брадата, повалили го на земята и започнали да го ритат. Забравяйки своя висок ранг, братът на Ана го ударил с пестник в лицето.

Веднага след като се посъвзел, Мануил ги проследил отдалече и видял да я отвеждат в къщата на куропалат Лукас Нотарас.

— Защото тя е негова дъщеря — уверено заяви Мануил.

— Аз знаех това почти от самото начало, но не обелвах ни дума, тъй като ти искаше да го пазиш в тайна. Но това е съвсем друга история. Господарю, трябва да бягаш, защото несъмнено куропалатът ще иска да те убие. И неговите жребци са по-бързи от моите крака.

— Къде ли бих могъл да избягам в този град? — попитах.

— Няма място, където той няма да може да ме намери.

Мануил така се забрави, та си позволи да ме разтърси за ръката.

— Скоро ще се стъмни — запъхтяно рече той. — А по стената сега е спокойно. Можеш да се спуснеш с въже в подножието й и да избягаш в лагера на султана. Там ще си като у дома си, пък и много други са постъпили по този начин. Ако пожелаеш, аз сам ще те спусна, след което ще изтегля въжето, така че няма и следа да остане. Но си спомни за мен, когато се завърнеш с победителите.

— Какви ги дрънкаш, глупако — ядосах се аз. — Султанът ще набучи главата ми на кол, ако му падна в ръцете.

— Разбира се, разбира се — закима Мануил, поглеждайки ме лукаво със зачервените си очи. — Тази, изглежда, е историята, към която се придържаш и това не е моя работа. Но повярвай ми, оттук насетне ще си в по-голяма безопасност при султана, отколкото в Константинопол, пък можеш и да се застъпиш за нас, бедните гърци.

— Виж какво, Мануил — започнах аз, но не можах да продължа. Как и с какви думи можех да проникна през бронята на неговата предубеденост?

Той пъхна показалец в гърдите ми и рече:

— Ясно е, че си султански пратеник. Да не би да си въобразяваш, че можеш да измамиш един стар грък? Латинците можеш да излъжеш както си искаш, но не и нас. Защо, мислиш, всеки уважително ти прави път и благославя стъпките ти? Нито един косъм от главата ти не е паднал. Това не е ли достатъчно доказателство? Никой не смее да те докосне, защото султанът е твой щит. И не е срамно човек да служи добре на господаря си. Дори императори са се съюзявали с турците, когато е било необходимо, и са ги използвали.

— Млъкни, луди човече! — гневно го срязах аз и се огледах. Някакъв венециански войник ни приближи и с интерес заразглежда възбудения старец. В този момент един от топовете стреля и каменното гюлле удари в стената близо до нас, така че тя потрепери под краката ни. Мануил ме хвана за ръката и чак сега огледа обгорялата и почерняла от обстрела земя под краката ни.

— Да не би да сме застанали на опасно място? — уплашено запита той.

— Необмислените ти приказки са къде по-опасни от турската артилерия — избухнах аз. — Умолявам те в името Божие, Мануил, повярвай ми! Който и да съм аз, ще живея и ще умра за този град! За мене няма друго бъдеще и не жадувам нито власт, нито пурпур. Властта е смърт. Аз сам ще отговарям пред Всевишния за делата си. Набий си това в главата веднъж завинаги. Сам съм — съвсем сам. Тайната що нося в сърцето си, ще умре с идването на турците.

Думите ми бяха толкова зловещи и убедителни, че Мануил ме гледаше като вкаменен. Принуден беше да ми вярва. След което избухна в сълзи и простена:

— В такъв случай ти си луд, а не аз!