Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Това го пише Мануил, синът на Димитър. Онзи Димитър, дето беше носач на дърва, на служба при стария император Мануил. Но този Мануил, що пише, беше слуга на господаря Йоханес Ангелос, когото латинците наричаха Жан Анж, а турците му викаха Ангел и се страхуваха от него.

Когато господарят ми свърши това, дето трябваше да пише, аз му показах парите, що бях скрил в мазето, и златния църковен потир, дето бях спасил от Коранската обител. Казах му:

— Много от латинците са купили свободата си чрез султанските везири. Откупи своята свобода и нека да избягаме от този град на смъртта.

Той ми рече:

— Не, не. Смъртта е най-голямата милост, дето може да ме постигне, ала ти трябва да живееш и да се довериш на турското милосърдие, защото си от онези, които винаги оцеляват, тъй като са такива, каквито са, и никой нищо не може да направи, за да ги промени.

Господарят ми беше будувал вече много нощи, а напоследък беше престанал да яде и да пие и се беше отдал на абсолютни пости. Затуй главата му така се обърка, та не знаеше какво, е добро за него самия.

На третия ден след завладяването на града султан Мехмед проводи за моя господар. Аз го последвах на разстояние и никой не ме възпря. И други гърци се бяха насъбрали около колоната на Константин, за да видят какво щеше да става.

Султан Мехмед посочи главата на император Константин, чиито очи бяха изтекли и беше започнала да мирише, и извика:

— Превзех Константинопол с меч и с меч посякох императора на гърците, от когото наследих този град. Има ли някой, който да оспорва завоюваното с меч от мен наследство?

Господарят ми излезе напред и каза:

— Аз оспорвам наследството ти, турски емире Мехмед! Роден съм с пурпурни ботуши и ще ги запазя до смъртта си. Кръвта ми е императорска. Аз съм единственият законен наследник, василевс на Константинопол, макар че ти не знаеш това!

Но султан Мехмед изобщо не се учуди на думите му, само поклати глава и рече:

— Знам всичко, което ми е необходимо. Дори баща ми знаеше твоята тайна, а ти си въобразяваше, че си я скрил от всички. Това не е нищо ново за мен, защото аз имам очи и уши във всички християнски държави — дори в Авиньон. Защо мислиш ти позволих да си заминеш миналата есен и ти дадох шепа драгоценни камъни като подарък на прощаване?

— Знам, че събираш хора, както Аристотел е събирал природни причудливости. Ти веднъж каза, че нищо човешко не може да те удиви, тъй като умееш да виждаш през всеки. Аз не те ли удивих?

Султан Мехмед отвърна:

— Да, Ангеле, ти ме удиви. Когато войната избухна, аз те пуснах да отидеш в Константинопол, защото се надявах, че здравият разум ще те подтикне да предизвикаш бунт и да се пребориш с императора за властта. По този начин ти бях дал средства да всееш раздор сред защитниците на града. Но ти ме удиви. Трябва ли да повярвам, че в твое лице съм срещнал единствения човек на света, който не жадува за власт.

— Чак сега е дошъл моят час — заяви моят господар. — В присъствието на твоята войска и на гръцкия народ аз ти оспорвам правото на наследство и искам царството си от теб.

Султан Мехмед съчувствено поклати глава и каза:

— Не ставай глупак. Коленичи и ме признай за победител и аз ще ти спася живота. Защото може да ми омръзнеш и ще те захвърля в оврага край пътя, както на Аристотел му беше омръзнало да носи китовия прешлен на гърба си.

Господарят ми отговори:

— Не си ти победителят, а аз!

Неговият инат разяри султан Мехмед, който плесна с ръце като сигнал и добави:

— Да бъде твоята воля. Дайте му пурпурните ботуши, за да умре, както е бил роден. Аз не оспорвам неговия произход.

Палачите му веднага сграбчиха моя господар и съблякоха всичките му дрехи, освен ризата. Държейки го за ръцете, те прерязаха вените на краката му, така че кръвта ги оцвети от коленете надолу в червено.

Докато кръвта му изтичаше, господарят ми се държеше прав за раменете на своите палачи, вдигна очи за молитва към небето и рече:

— Необясними Боже, през целия си живот жадувах за твоята реалност. От затвор в затвор попадах, само и само да те намеря. Ала в мига на своята смърт те моля: позволи ми поне още веднъж да се върна. Дай ми още веднъж оковите на времето и пространството — ужасни и прекрасни, каквито са. Позволи ми това, тъй като знаеш защо ти се моля!

Султанът придържаше с ръка треперещата му брадичка, изправи главата му и обръщайки я каза:

— Погледай града си, василевсе Йоханес Ангелос! С последни сили господарят ми промълви:

— Очите ми се наслаждават на моята прекрасна столица! Един ден астралното ми тяло ще се завърне върху руините от крепостните стени. И като пътник, окован в пространството и времето, аз ще откъсна тъмно цвете, израсло в пукнатината между камъните като спомен за моята любов. Но ти, Мехмед, ти никога няма да се върнеш!

Така се помина моят господар, Йоханес Ангелос, обут в пурпурни ботуши. Когато и последният дъх го напусна, турците отрязаха главата му, а тялото хвърлиха в пристанището, където трупове тровеха водата.