Червеношийката

— Къде е майка ти? — попита той, за да се отърве от изпитателния поглед на момчето.

— Ей там — обърна се то и посочи с ръка. Две смугли, едри жени седяха на тревата недалеч от тях. Около тях весело тичаха четири деца.

— Значи аз съм твоят съдник? — попита момчето.

— Какво?

— Али е Господ, нали? А Господ е съдникът на Даниел. Аз се казвам Али, а ти се казваш…

Старецът протегна ръка и ощипа нослето на Али. Момченцето радостно изпищя. Той видя как двете жени се обърнаха към тях. Едната понечи да се изправи и той пусна детето.

— Майка ти идва, Али — кимна той към приближаващата се жена.

— Мамо! — извика хлапето. — Слушай, аз съм съдникът на този господин.

Жената му извика нещо на урду. Старецът й се усмихна, но тя избегна погледа му и строго изгледа сина си, който най-после се подчини и тръгна към нея. Когато се обърнаха, погледът й разсеяно се плъзна край него, сякаш той не съществуваше. Прииска му се да й обясни, че не е безделник, че и той е допринесъл за създаването на това общество. Беше плащал, харчил, давал всичко, с което разполага, докато накрая вече не му остана какво да дава, освен да отстъпи мястото си, да се откаже, да се предаде. Но нямаше вече сили, чувстваше се изморен и искаше просто да си иде у дома. Да си отдъхне, пък после ще види. Време бе другите да си платят.

На тръгване не чу, че момчето извика след него.

Шеста глава

Главно полицейското управление, 9 октомври 1999 г.

Елен Йелтен вдигна очи към мъжа, втурнал се светкавично в кабинета.

— Добро утро, Хари.

— Мамка му!

Хари ритна кошчето за смет до бюрото си, то се удари в стената до мястото на Елен и се прекатури, а съдържанието му се пръсна на линолеума: бракувани опити за доклади (убийството в Екеберг), празна кутия цигари („Кемъл“, от онези без акциз), зелена кофичка с кисело мляко, вестник „Дагсависен“, използван билет за кино (Кинотеатъра, „Fear & Loathing in Las Vegas“), празен фиш за тото, обелка от банан, музикално списание („Моджо“, брой 69, февруари 1999, със снимка на „Куин“ на корицата), бутилка кока-кола (пластмасова, от половин литър) и жълт флаер с телефонен номер, който Хари даже бе обмислял да набере.

Елен вдигна поглед от компютъра и започна да изучава предметите на пода.

— Изхвърляш ли „Моджо“, Хари? — попита тя.

— Мамка му! — повтори той, ядосано съблече тясното си яке и го хвърля напряко през кабинета с площ двадесет квадратни метра, който делеше с полицай Елен Йелтен. Якето улучи закачалката, но се свлече на пода.

— Какво се е случило? — попита Елен и протегна ръка, за да хване политащата закачалка.

— Намерих това в пощата си.

Хари размаха някакъв документ.

— Изглежда като обявяване на присъда.

— Точно така.

— Случаят с „Дюнерите на Денис“?

— Да.

— И?

— Дават на Свере Улсен максимална присъда. Три години и половина.

— Я виж ти. Защо тогава не си в отлично настроение?

— Бях в продължение на една минута. После прочетох това.

Хари й показа факс.

— Какво пише тук?

— Когато Крун е получил копие от присъдата тази сутрин, ни заплаши в отговор, че ще се позове на процедурни грешки.

Физиономията на Елен се изкриви, сякаш е лапнала нещо развалено.

— Уф, че гадно.

— Иска да отмени цялата присъда. Няма да повярваш, но този негодник Крун ни е нарочил за полагането на клетвата.

— И как точно ви е нарочил?

Хари застана пред прозореца.

— При участие в съдебен процес съдебните заседатели полагат клетва само първия път и това става в съдебната зала преди началото на процеса. Крун забелязал, че единият заседател е нов, а съдията не я е накарал да положи клетва в съдебната зала.

— Нарича се клетвена декларация.

— Точно така. Сега от обявяването на присъдата става ясно, че съдията е извършил процедурата в стаята зад съдебната зала непосредствено преди началото на процеса. Той се оправда с липсата на време и новите правила.

Хари смачка факса и го запрати към кошчето на Елен. Хартиеното топче описа дълга крива и падна на половин метър от целта.

— И какъв е резултатът? — попита Елен и ритна факса към половината на Хари.

— Цялата присъда ще бъде обявена за невалидна и Свере Улсен ще бъде свободен човек поне година и половина, преди да се захванат отново със случая. И проблемът е, че наказанието ще бъде много по-леко заради стреса, който чакането причинява на обвиняемия, дрън-дрън-дрън. Много неща подсказват, че след шест месеца, прекарани в ареста, Свере Улсен вече ще е свободен човек.