Червеношийката

— Забравяте, но преди няколко години стреляха и по настоящия президент. Или по-точно по къщата му.

— Вярно е. Но ние не взимаме предвид този тип инциденти, иначе ще станат твърде много. Осмелявам се да твърдя, че през последните двадесет години нито един американски президент не е изкарал мандата си, без да са били открити поне десет атентата и извършителите да са били арестувани, без случаят да стигне до медиите.

— Защо не?

Началникът на полицейския участък Бярне Мьолер си мислеше, че е задал въпроса си само наум и остана също толкова изненадан колкото и колегите си, когато чу собствения си глас. Той преглътна, забелязвайки как всички глави се обърнаха към него, и се опита да задържи погледа си върху Майрик, но не се сдържа и отмести очи към Бранхауг. Съветникът му намигна окуражително.

— Ами, както знаете, обикновено осуетените атентати се пазят в тайна — Майрик си свали очилата. Приличаха на очилата на Хорст Таперт7, от онези, дето всички пощенски каталози ги обожават. Те потъмняват, като излезеш на слънце.

— Понеже се оказва, че атентатите са заразителни като самоубийствата. А и ние, които работим в бранша, не искаме да разкриваме начина си на работа.

— Какви са плановете за охраната? — прекъсна го държавният секретар.

Жената със скулите подаде на Майрик лист. Той си сложи очилата и зачете.

— В четвъртък идват осемдесет човека от Сикрет Сървис и тогава започваме огледа на хотелите, на маршрута, ще проверим всички в близост до президента и ще обучим норвежките полицаи, мобилизирани за случая. Ще повикаме подкрепления от Румерике, Аскер и Берум.

— И за какво ще ги използваме? — попита държавният секретар.

— Главно за охрана. Около американското посолство, около хотела, където ще отседне обкръжението на президента, около паркинга…

— Накратко казано, навсякъде, където президентът няма да бъде?

— С това ще се заемем ние от Службата за сигурност. И Сикрет Сървис.

— Не знаех, че обичате да охранявате, Кюрт — Бранхауг пусна тънка усмивчица.

Подмятането притесни Кюрт Майрик и той сконфузено се засмя. По време на Конференцията за касетъчните боеприпаси в Осло през 1998 година Службата за сигурност отказа да изпрати охранители с обяснението, че по тяхна преценка става дума за „среден до минимален риск за сигурността“. На втория ден от конференцията Дирекцията за чужденците обърна внимание на Външно министерство, че един от норвежците, назначен от Службата за сигурност като шофьор на хърватската делегация, е босненски мюсюлманин. Пристигнал в Норвегия през седемдесетте години и отдавна притежавал норвежко гражданство. Но през 1993 година и двамата му родители и четири от другите деца в семейството били заклани от хървати при Мостар в Босна и Херцеговина. При обиска на апартамента му откриха дв е ръчни гранати и предсмъртно писмо, в което пишеше, че планира самоубийството си. Пресата, разбира се, не успя да надуши случая, но последвалата чистка стигна до правителствено ниво и бъдещата кариера на Кюрт Майрик висеше на косъм, докато не се намеси Бернт Бранхауг. Потулиха случая, след като старши полицейският инспектор, отговорен за сигурността, доброволно си подаде оставката. Бранхауг отдавна бе забравил името му, но оттогава съвместната работа с Майрик вървеше по мед и масло.

— Бьорн! — Бранхауг плесна с ръце. — Очакваме с нетърпение какво ще ни съобщите. Давайте смело!

Погледът на Бранхауг се плъзна покрай колежката на Майрик бързо, но все пак достатъчно бавно, за да забележи, че и тя го гледа. Тоест погледът й бе насочен към него, но очите й бяха безизразни и разсеяни. Той се поколеба дали да се опита да привлече вниманието й, да види изражението й, когато разбере, че и той отвръща на погледа й, но се отказа. Казваше се Ракел, нали?

Пета глава

Паркът на Кралския дворец, 5 октомври 1999 г.

— Жив ли си?

Старецът отвори очи и видя очертанията на глава, надвесена над него, но лицето се изгуби в ореол от бяла светлина.

— Да не си мъртъв? — повтори звънливият глас.

Той не отговори, понеже не знаеше дали е с отворени очи, или сънува. Или, дали не е мъртъв, както питаше гласът.

— Как се казваш?

Главата се измести и се показаха короните на дървета и синьото небе. Беше сънувал. Част от някакво стихотворение. „Кръжат над нас немски бомбардировачи“. Нурдал Григ8. За краля, който се изнесе в Англия. Зениците започнаха да свикват със светлината и той си спомни, че седна на тревата в парка на Двореца, за да си почине. Сигурно е заспал. Някакво момченце бе клекнало до него и две кафяви очи го гледаха изпод черен бретон.

— Казвам се Али — представи се детето.

Пакистанче? Момчето имаше подчертано чипо носле.

— Али означава „Господ“ — обясни то. — А твоето име какво означава?

— Аз съм Даниел — старецът се усмихна. — Името е библейско. Означава „Господ е моят съдник“.

Момченцето го погледна.

— Значи ти си Даниел?

— Да — отговори той.

Детето продължаваше да го гледа и старецът се почувства неловко. Вероятно хлапето го мисли за бездомник, защото лежи в жегата във вълнен костюм, подобен на пътническо одеяло.