Червеношийката

Стените от двете му страни го караха да се чувства като във фуния. Врати. Снимки, сини кубински мотиви. Крачките му почти не се чуваха по дебелия килим. Чудесно. Хубавите хотели мислят как да заглушат звуците. А добрите полицаи — какво да сторят. Мамка му, мамка му, млечна киселина в мозъка. Машина за лед. Стая 2254, стая 2256. Нов изстрел. Луксозният апартамент.

Сърцето му блъскаше в гърдите като побесняло. Хари застана до вратата и мушна магнитната карта в ключалката. Чу се тихо бръмчене. Последва щракване и индикаторът на ключалката светна в зелено. Хари предпазливо натисна дръжката на вратата.

Полицаите са длъжни да се придържат към ясно установена процедура в такива случаи. Хари е посещавал такъв курс и ги е изучавал. Не възнамерява да се съобрази с нито едно от правилата.

Бутна врата, втурна се вътре, хванал с две ръце пистолета, насочен напред, и застана на колене до вратата към хола. В стаята струеше обилна светлина, заслепяваше го и гореше в очите му. Отворен прозорец. Слънцето зад стъклото сияеше като ореол около главата на побелелия мъж, който бавно се обърна.

— Полиция! Пусни оръжието! — извика Хари.

Зениците на Хари се присвиха и от светлото петно изпълзя силуетът на пушка, насочена срещу него.

— Пусни оръжието! — повтори той. — Направи онова, за което дойде, Фауке. Мисията е изпълнена. Всичко свърши.

Изглеждаше необяснимо, но отвън духовите оркестри продължаваха да свирят, сякаш нищо не се е случило. Старецът вдигна пушката и опря приклада о бузата си. Очите на Хари свикнаха със светлината и той се вторачи в дулото на оръжието, което досега бе виждал само на снимки.

Фауке промърмори нещо, но нов трясък, този път по-отчетлив и по-ясен заглуши думите му.

— По д… — прошепна Хари.

Видя как във въздуха отвън, зад Фауке, се издига като бяло мехурче от комикс облак дим от вала с оръдията на крепостта „Акершхюс“. Салютите по случай Седемнадесети май. Значи е чул техните залпове! До Хари стигнаха викове „ура“. Пое си въздух през носа. В стаята не миришеше на изгорял барут. Разбра, че Фауке не е стрелял. Все още не. Стисна дръжката на револвера и погледна набръчканото лице, което го гледаше втренчено над мушката. Не ставаше дума само за неговия собствен живот и за живота на стареца. Инструкцията бе повече от ясна.

— Идвам от улица „Вибе“. Прочетох дневника ти — подхвана Хари, — Гюдбран Юхансен. Или сега разговарям с Даниел?

Хари стисна зъби и се опита да огъне пръста си около спусъка.

Старецът пак измърмори нещо.

— Какво казваш?

— Passwort — сега гласът му бе дрезгав и напълно неузнаваем.

— Не го прави — настоя Хари. — Не ме принуждавай.

По челото на Хари се спусна капка пот, продължи по носа му и накрая увисна на върха, където сякаш не успя да вземе решение накъде ще върви. Хари промени захвата на пистолета.

— Passwort — повтори старецът.

Хари виждаше, че пръстът му опира до спусъка. Усети как го скова смъртен страх.

— Недей — предупреди Хари. — Не е твърде късно.

Но знаеше, че е лъжа. Всъщност вече бе твърде късно. Старецът беше отвъд разума, отвъд този свят, отвъд този живот.

— Passwort.

Скоро всичко щеше да приключи и за двамата, просто отново времето се точеше както на Бъдни вечер, преди…

— Олег — обади се Хари.

Пушката стоеше насочена право срещу главата му. В далечината се чу клаксон. По лицето на стареца премина спазъм.

— Паролата е Олег — уточни Хари.

Пръстът вече не натискаше спусъка.

Старецът отвори уста, за да каже нещо.

Хари притаи дъх.

— Олег — потвърди старецът. Прозвуча като полъх от сухите му устни.

После Хари така и не успя да го обясни, но го видя: старецът умря в същия миг. И след секунда, иззад бръчките, към Хари гледаше вече детско лице. Пушката не бе насочена към него и Хари свали револвера. После протегна предпазливо ръка и я плъзна по раменете на стареца.

— Обещаваш ли? — едва се долавяше гласът му. — Че те няма…

— Обещавам — отвърна Хари. — Лично ще се погрижа да не се разгласяват никакви имена. Олег и Ракел няма да пострадат от случая.

Старецът изгледа Хари продължително. Пушката се стовари с трясък на пода, а после се строполи и той.

Хари извади пълнителя от пушката и го остави на дивана, чак тогава набра номера на рецепцията и помоли Бети да повика линейка. Позвъни на Халвуршен и му съобщи, че опасността е преминала, пренесе стареца на дивана, седна на един стол и зачака.

— Накрая го пипнах — прошепна старецът. — За малко да се измъкне, знаеш ли. В падината.

— Кого пипна? — Хари дръпна силно от цигарата.

— Даниел, как кого. Накрая го пипнах. Хелена имаше право. През цялото време бях по-силния.

Хари изгаси цигарата и застана до прозореца.

— Умирам — прошепна старецът.

— Знам — каза Хари.

— Стои на гърдите ми. Виждаш ли го?

— Какво да видя?

— Порът.

Но Хари не виждаше никакъв пор. Виждаше как бял облак премина по небето като разсеяно съмнение, виждаше как норвежките знамена се развяват на всички пилони в града и как край прозореца прелетя сива птичка. Но не видя никакъв пор.

Десета част Възкресение

Сто и шестнадесета глава

Болницата „Юлевол“, 19 май 2000 г.