Читаем Червеношийката полностью

Старецът се облегна на прозореца; със свити в коленете крака, хвана пушката с две ръце и се заслуша в сирената на бавно отдалечаващата се линейка. Закъсняла е, помисли си той. Всички ще умрат. Пак повърна. Повече кръв. От болка почти загуби съзнание и после лежа, свит на кълбо, върху пода в банята и чака хапчетата да подействат. Взе четири. Болките утихнаха, само го пронизаха за последен път, сякаш за да му напомнят, че скоро пак ще се завърнат, а банята отново прие нормалните си форми. Едната от двете бани. С бълбукаща вана. Или беше парна баня? Поне имаше телевизор и той го включи. Звучеше националния химн, гърмяха песни във възхвала на краля, а празнично натъкмени репортери съобщаваха по всички канали за детското шествие.

Сега седеше в хола, а слънцето висеше от небето като огромен пламък и осветяваше всичко. Знаеше, че не бива да гледа направо в пламъка, защото ще го заслепи и няма да види руските снайперисти, които се промъкват в снега някъде там из ничията земя.

— Виждам го — прошепна Даниел. — Един часа, на балкона точно зад мъртвото дърво.

Дървета ли? Та нали сред унищожения от бомбите терен няма дървета. Принцът излезе на балкона, но не казва нищо.

— Ще се измъкне! — извика нечий глас, май беше Синдре.

— Няма — възрази Даниел. — Нито един проклет болшевик няма да се измъкне.

— Разбра, че сме го видели, ще се скрие в падината.

— Няма — повтори Даниел.

Старецът опря пушката о ръба на отворения прозорец. Използва отвертка, за да развие болтовете на прозореца, който едва се открехваше. Какво му обясни момичето от рецепцията онзи път? Било така, защото на гостите можело „да им хрумне някоя глупост“. Погледна през оптичния мерник. Хората там долу изглеждаха съвсем дребни. Коригира разстоянието. Четиристотин метра. Когато стреляш от горе на долу, трябва да съобразиш, че гравитацията влияе на куршума, променя траекторията му. Но Даниел го знае, Даниел знае всичко.

Старецът погледна часовника. Единадесет без петнадесет. Време е. Опря буза о тежкия, студен приклад, хвана дръжката на пушката малко по-напред с лявата ръка. Отново притвори леко лявото си око. Площта на балкона запълваше мерника. Виждаше черни костюми и цилиндри. Откри търсеното лице. Наистина си приличаха. Същото младежко лице като през 1945 година.

Даниел действаше още по-тихо и се прицелваше внимателно. От устата му вече почти не излизаше пара.

Пред балкона, извън фокус, мъртвият дъб протягаше към небето черни клони — същински пръсти на вещица. На един от клоните бе кацнала птица. Точно в центъра на мушката. Старецът се раздвижи неспокойно. Преди малко не беше там. Сигурно скоро ще поеме по своя път. Свали пушката и отново вдиша с болните си дробове.



Хари удари ядосано волана и още веднъж завъртя ключа за колата.

— Пали, пущина такава! Иначе още утре отиваш за скрап.

Колата запали с рев и се понесе сред пръски от кал и хвърчащи стръкчета трева. Хари направи рязък десен завой до езерцето. Младежите, налягали на платнището, вдигнаха бутилките с бира и се разнесоха викове „Ей, ей!“, докато Хари се насочи към хотела на САС. С ревящия мотор на първа скорост и с ръка върху клаксона успешно си проправяше път надолу по претъпканата пешеходна зона, но най-долу в парка внезапно иззад едно дърво изскочи детска количка и той сви наляво, завъртя волана в обратна посока, а колата — на 180 градуса, и едва успя да избегне оградата пред оранжериите. Автомобилът се озова странично пред набиващо спирачки такси с норвежки знаменца и брезови листа по решетката на радиатора, но Хари натисна педала за газта и успя да се измъкне покрай идващите срещу него коли.

Спря пред въртящите се врати на хотела и изскочи от колата. Влезе с гръм и трясък в оживената рецепция. Настана онази едносекундна тишина, в която всички се чудят дали ще им се случи нещо изключително. Но се оказа просто някакъв препил мъж на Седемнадесети май: бяха го виждали и преди и данданията отново се усили. Хари се втурна към едно от идиотските „очи“.

— Добър предобед — поздрави глас зад него. Две повдигнати вежди под светла къдрава коса с вид на перука го измериха от глава до пети. Хари погледна табелката с името й. — Бети Андресен, това, което ще ви кажа, не е глупава шега, така че слушайте внимателно. Полицай съм и в хотела ви има атентатор.

Бети Андресен погледна високия, недотам спретнат мъж със зачервените очи, когото веднага взе за пияница, луд или и двете. Разгледа представената й служебна карта. Пак го погледна. Продължително.

— Име? — попита тя.

— Казва се Синдре Фауке.

Пръстите й заиграха по клавиатурата.

— За жалост няма човек с такова име в хотела.

— Мамка му! Опитайте с Гюдбран Юхансен.

— Няма и Гюдбран Юхансен, господин Хуле. Вероятно сте сбъркали хотела?

— Не! Тук е, точно сега е в стаята.

— Значи сте разговаряли с него?

— Не, не, аз… нямам време да обяснявам.

Хари закри лице с ръка.

— Да видим, трябва да помисля. Трябва да е на горните етажи. На колко етажа е хотелът?

— Двадесет и два.

— А колко от настанените над десетия етаж не са оставили ключовете си на рецепцията?

— Боя се, че са доста.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры