Червеношийката

Светофарът светна зелено и Хари даде газ. Колата се разтресе, когато предните колела се удариха в ръба на тротоара; после направи тромав скок и се понесе по тревата. Пешеходната зона гъмжеше от народ, затова Хари продължи да се носи по тревата. Колата се затътри между малкото езеро и четирима младежи, решили да закусят на одеяло в парка. В огледалото видя мигаща синя светлина. До караулната вишка вече се бях скупчили хора и Хари спря, изскочи от колата и се затича към огражденията около площада пред Двореца.

— Полиция! — викаше той и си пробиваше път през тълпата. Застаналите най-отпред, вероятно станали на разсъмване, за да си осигурят място до оркестъра, му правеха път с неохота. Прескочи огражденията, някакъв гвардеец се опита да го спре, но Хари блъсна ръката му, извади светкавично полицейската си карта и се устреми към откритата площ.

Под подметките му хрущеше чакъл. Обърна гръб към детското шествие, което в този момент дефилираше под балкона на Двореца, а кралското семейство махаше под фалшивите звуци на „I’m just a Gigolo“105. Вторачи се в стената от грейнали усмихнати лица и знамена в червено, бяло и синьо. Очите му сновяха по редиците от хора: пенсионери, чичковци с фотоапарати, бащи с малчугани на раменете, но никъде не се виждаше Синдре Фауке. Гюдбран Юхансен. Даниел Гюдесон.

— Мамка му, мамка му! — викаше той най-вече заради обзелата го паника.

Но някъде там, пред загражденията все пак мерна познато лице. На работа в цивилно облекло, с уоки-токи и с непрозрачни слънчеви очила. Значи е послушал Хари и е решил да подпомогне семейните си колеги си за сметка на кръчмата „Скотсман“.

— Халвуршен!

Сто и тринадесета глава

Осло, 17 май 2000 г.