Червеношийката

Хари пак седна в хола и разтърка очи с ръка. Защо не се сети веднага, щом видя снимката на Хелена в стаята на Беатрис? Майка и дъщеря. Трябва да е бил напълно отвеян. Вероятно точно това е отговорът — отвеян. Та той виждаше Ракел навсякъде: по улиците в лицата на минаващите покрай него жени, по десетина телевизионни канала, зад барплота на някое кафене. Защо да обръща специално внимание на лицето й на някаква снимка на красива жена на стената?

Дали да се обади на Мускен и да поиска потвърждение за написаното от Гюдбран Юхансен, наричан още Синдре Фауке. Нужно ли бе? Все още не.

Хари пак погледна часовника. Защо прави това, защо бърза да прочете мемоарите, а не тръгне за срещата с Ракел в единадесет? Елен би му отговорила, но нея я няма, а и той не разполага с време да мисли какъв е отговорът в момента. Точно сега не разполага с време.

Разлисти напред до датата 7 октомври 1999 година. Оставаха само няколко страници до края на ръкописа. Хари усети как ръцете му лепнат от пот. Почувства пристъп от същото настроение, което бащата на Ракел пишеше, че е изпитал пред писмото на Хелена — нежелание накрая да се сблъска с неизбежното.

Сто и девета глава

Осло, 7 октомври 1999 г.

Умирам. След всичко преживяно странно е да разбера, че като човечето хора и аз ще умра от обикновена болест. Как да съобщя на Ракел и Олег? Тръгнах по улица „Карл Юхан“ и усетих как животът, който след смъртта на Хелена ми се струваше безполезен, изведнъж се превърна в нещо ценно за мен. Не защото не копнея да те видя, Хелена, а понеже задачата ми на тази земя досега бе пренебрегвана, и сега се оказва, че не ми остава време. Изкачих се на същото чакълесто възвишение като на 13 май 1945-а. Престолонаследникът все още не е излязъл на балкона, за да каже, че разбира. Той разбира само другите, които имат трудности. Не мисля, че ще излезе, май ни е предал.

После заспах, опрян до едно дърво, и сънувах дълъг и причудлив сън, като откровение. И като се събудих, старият ми спътник и приятел също се бе пробудил. Даниел се завърна. И знам какво иска той.

Колата изстена тежко, когато Хари яростно завъртя скоростния лост на заден ход, на първа, а после на втора скорост. И изрева като ранен звяр, когато той натисна и задържа педала за газта на пода. Мъж в народна носия притича по пешеходната пътека, пресичайки улица „Вибе“ и едва отърва обутия си в чорап крак от отпечатъка от почти гладката гума. На булевард „Хегдехауген“ имаше колона от автомобили в посока към центъра и Хари застана близо до оста, натискайки клаксона с надеждата колите от отсрещното платно да имат благоразумието да свият встрани. Тъкмо се справи с маневрите около лявата страна на лехата пред кафене „Лори“ и пред погледа му внезапно изникна светлосиня стена. Трамваят!

Беше твърде късно да спре, затова остави волана в посока напред, натисна леко спирачките, за да успее да задвижи задницата, и колата, занасяйки се по паважа, се удари с трамвая — лявата страна в лявата. Страничното огледало изчезна след кратък трясък, но звукът от дръжката на вратата, влачена от трамвая, бе продължителен и режещ.

— Мамка му, мамка му!

После се отърва от трамвая и колелетата се откъснаха от релсите, закрепиха се на асфалта и го понесоха напред към следващото кръстовище.

Зелено, зелено, жълто.

Даде газ до дупка, все още натискайки центъра на волана с напразната надежда някакъв си там клаксон да привлече вниманието на хора и автомобили на Седемнадесети май в десет и четвърт посред центъра на Осло. Изкрещя, настъпи педала за спирачката и докато колата отчаяно се опитваше да се закрепи на майката Земя, напред с пълна сила полетяха празни опаковки на касети, цигарени кутии и самият Хари Хуле. При спирането си удари главата в предното стъкло. На пешеходната пътека пред него се изсипа ликуваща тълпа хлапета, размахващи знамена. Хари потърка чело. Пред него се простираше паркът на Двореца, а алеята към Двореца тъмнееше от народ. От открития кабриолет в съседното платно той чуваше радиото и добре познатото директно предаване, всяка година едно и също: