Chestotata na Shuman

Отражението, което видя, го накара да се усмихне - не откри никаква промяна. Очите му си бяха все така тъмносини, кожата - почерняла от дните на открито преди пътуването във времето.

-      Всичко върви доста добре - каза на глас.

Главоболието му като че ли се засилваше, но той реши да не му обръща внимание. От високоговорителя на стената се разнесе компютърно генериран глас:

-      Спускане.

Уилсън натисна бутона за първия етаж и зачака вратата да се плъзне и да се затвори. Всичко беше толкова лесно. Реши, че Бартън Ингърсън несъмнено е гений. Пътуването във времето се бе увенчало с пълен успех.

Изобщо не осъзнаваше, че тепърва всичко ще започне да се разпада и че той няма как да го спре.

На течнокристалния дисплей запълзя дата:

25 ноември 2012

Това беше първата индикация за ужасното положение, в което се бе озовал. Според датата беше пристигнал с повече от шест години закъснение.

Докато вратата на асансьора се затваряше, от тоалетната се появи уморен наглед полицай, оправи колана с кобура и тръгна през площадката с вестник под мишница. Смяната му щеше да свърши след час.

Усети миризмата на изгоряло, спря за момент, а после се втурна нагоре по прашните стълби към светлината на започващия ден.

Пребледня, когато видя покрива. Бетонът беше почернял и във въздуха се стелеше пушек. Беше отсъствал само петнайсет минути. Посегна към пистолета, извади го от кобура и нервно се завъртя, оглеждаше се за движение. Боята от стените се беше обелила. Стоманеният парапет беше стопен. Пластмасовият му стол се беше превърнал в локва зелена пихтия.

Сърцето на полицай Франк Макгуайър думкаше толкова силно, че той едва чуваше собствените си мисли, докато натискаше бутона на уоки-токито си.

-      Тук пост девет. - Огледа се отново, почти изгубил дар слово. - Нещо е станало. Някаква експлозия...

Радиостанцията изпращя в ръката му.

-      Тук базата. Повторете съобщението.

-      Пост девет! — повтори Макгуайър, този път по-развълнувано. - Някаква експлозия! На покрива! - Едва успяваше да се овладее. - Не зная какво точно е станало. Нямам представа!

-      Пост девет, видяхте ли нещо?

-      Нямаше да съм жив, ако бях тук горе - отвърна той.

Последва кратко мълчание, след което радиостанцията изпращя отново.

-      Пост девет, останете на позиция. Вдигаме по тревога оперативна група. Повтарям - останете на позиция.

На всеки няколко секунди Уилсън поглеждаше пълзящата дата. В кабината звучеше тиха музика. Той се опитваше да прецени дали пристигането му шест години по-късно ще се отрази на мисията му. Честотата на Шуман вероятно щеше да е по-висока, но какви щяха да са последствията? Стигна до заключението, че Бартън е направил критична грешка. Температурата на транспортната капсула явно е била твърде ниска.

Изведнъж асансьорът спря.

Етаж 24

Вратата се плъзна настрани. Във фоайето стоеше въоръжен охранител и се взираше напрегнато в Уилсън. Беше набит, с дебел врат и увиснали бузи. Светлозелената му униформа беше опъната по широките му гърди, а черните панталони бяха малко къси за яките му крака и под тях се виждаха бели спортни чорапи.

„Прилича на булдог“ - помисли Уилсън. На ризата на мъжа имаше бадж с надпис „Охрана“ и името на някаква компания. Гладко обръснатата му кожа и прилежно сресаната коса показваха, че работният му ден тепърва започва.

Уилсън извърна поглед и се помъчи да се държи естествено, но продължаваше да усеща погледа на мъжа върху себе си. „Всеки момент вратата на асансьора ще се затвори — каза си той. - Всичко ще е наред“. На колана на охранителя имаше револвер и Уилсън го стрелна с поглед. За първи път виждаше такова оръжие отблизо.

-      Надолу — каза гласът от високоговорителя.

Сякаш това беше знакът.

Охранителят скочи в кабината и го нападна.

Нямаше как да избяга! Нямаше как да се измъкне!

Думите на Бартън отекнаха в главата му: „След пътуването във времето ще си слаб. Очите ти ще те правят уязвим. Това е много важно. Ако не действаш както ти казвам, това може да ти струва живота“.

Охранителят го блъсна в задната стена на кабината и му изкара въздуха. Уилсън се опита да си поеме дъх и в същото време се сви, за да устои на пороя юмруци и ритници. Донякъде се чувстваше като страничен наблюдател - просто не можеше да повярва, че това наистина му се случва. Пребиваха го!

Паднаха на пода между затварящата се врата на асансьора и тя незабавно се отвори отново. Уилсън тръсна глава, сякаш се събуждаше от някакъв кошмар, и започна да отвръща на ударите. Раздираха се дрехи, потрепваха мускули. Уилсън замахна тромаво, но в отговор получи тежък удар в главата, последван от още един. Двамата пъшкаха от усилие. Беше животински двубой в най-простата му форма. Охранителят блъскаше главата на Уилсън в мокета и от устата му пръскаше слюнка.

Беше твърде силен!

Уилсън с мъка успя да каже:

-      Активирай Пренатоварване.