Chestotata na Shuman

Пред сградата спря кола без отличителни знаци и облечен в черна униформа полицай се завтече да отвори задната врата. След секунди от колата излезе гигантски мъж с червена коса. Беше толкова огромен, че полицаят пред него приличаше на джудже. Вниманието на цялата тълпа, в това число и на полицаите, беше насочено към него. Уилсън се възползва от внезапно отворилата се възможност да се измъкне и изтича през улицата към една тясна пряка.

Командир Висблат се взираше сурово към покрива. Той бе най-старшият офицер от правоохранителните органи в града. Висок почти два метра, Висблат бе импозантна гледка в широкия си черен костюм. Беше на четирийсет и пет, с гъста вълниста рижава коса и леко изкривена захапка, която подчертаваше яката му челюст. Кожата му бе бледа, а около очите му смътно личаха тъмни кръгове от редовното недоспиване.

Внимателно огледа сградата. „Значи е станало тук“ - помисли си. Докато се оглеждаше, за момент зърна сянката на Уилсън върху една стена от другата страна на улицата. В следващия миг тя изчезна.

Внезапен глас го изтръгна от съсредоточаването му.

-      Насам, командир.

Висблат погледна надолу към човека до себе си.

Полицай Бенсън сочеше в обратната посока.

-      Входът е натам, сър.

-      Специалните части качиха ли се на покрива? - рязко попита Висблат.

-      Още не, командир. Пътуват насам. Ние пристигнахме първи. Изглежда, е имало някаква експлозия. Поисках да пратят и сапьорски екип.

На Висблат не му трябваха никакви сапьори, но това нямаше значение. Жертвата бе близо - усещаше го.

-      Никой да не напуска района, докато не съм го видял лично, ясно? - Той посочи заповеднически към отсрещната страна на улицата. - Проверете пресечката. Мисля, че видях нещо там.

-      Да, командир. - Полицай Бенсън незабавно даде знак на един от постовете да изпълни заповедта.

Висблат погледна тълпата.

-      Отцепете целия район. Не ми пука колко ще хленчат. Никой да не напуска.

- Да, командир.

-      Искам да видя полицая, който трябваше да пази покрива.

-      Дадох заповед полицай Макгуайър да бъде изолиран, както наредихте.

- Искам да го видя. На четири очи - тихо каза Висблат. - На никого нито дума за станалото. Ясен ли съм?

- Да, командир.

Висблат зачака на площадката пред сградата, заобиколен от дисциплинирани униформени полицаи, като раздаваше заповеди.

-      Разкарайте тълпата по-назад. Вие, проверете товарния вход. - Въоръжени мъже се впускаха да изпълнят нарежданията му. - Искам пропускателни пунктове в радиус километър и половина - продължи Висблат, описвайки огромен кръг с ръка.

-      Това са десетки улици и пресечки - обади се един полицай. - Нямаме достатъчно хора, за да покрием всички.

Висблат го изпепели с поглед.

-      Просто направете всичко, което е по силите ви.

Нещо в очите му накара полицая да настръхне и той отвърна покорно:

-      Да, командир.

-      Това е моментът, който чакаме от толкова време - продължи Висблат. - Намерете беглеца и ми го доведете. Действайте!

Полицаите се разбързаха. Висблат отново погледна към пресечката, запита се какво ли е видял и тръгна към входа на сградата.

Уилсън забави крачка. Трябваше да помисли. Неизправността на контактните лещи, на специалните му лещи, можеше да му струва живота, ако не беше прибегнал до командата за пренатоварване. Как бе възможно Бартън да е допуснал такава грешка? И защо имаше толкова много полиция? Възможно ли бе да търсят него?

В другия край на улицата се виждаха преминаващи коли.

Свирепото изражение на охранителя отново изникна в ума му. Уилсън никога досега не беше участвал в бой, нито пък бе задушавал някого така, че да изгуби съзнание. Честотата на Шуман тук определено беше изместена - реакцията на охранителя го показваше ясно. Призля му. Мисълта, че отново може да бъде нападнат, не му излизаше от главата.

Изведнъж чу тичащи стъпки. Обърна се и видя, че най-лошият му страх се сбъдва - към него тичаше полицай с пистолет в ръка. Трябваше му секунда, преди да реагира - просто не можеше да проумее какво става.

-      Полиция! Стой! - извика полицаят. - Стой!

Викът пришпори Уилсън и той се втурна към ъгъла. Ако махнеха слънчевите му очила, което щеше да се случи със сигурност, щеше да загази още повече. Колите се движеха бързо и той се затича по тротоара, дебнеше удобен момент да пресече, без да забавя ход. Командата за пренатоварване почти беше изцедила силите му. Видя пролука и се възползва от нея, като едва успя да избегне сблъсъка с една кола, която за малко да сложи край на бягството му.

Но въпреки това полицаят го настигаше.