Chestotata na Shuman

Хулия работеше за семейство Каприарти вече повече от двайсет години. „Грижа се за теб, откакто беше бебе - непрекъснато повтаряше тя. - Имаше кръгли пухкави бузки“. Когато Хелена се изнесе от семейния дом, Лорънс реши Хулия да отиде с дъщеря му. Това бе преди повече от три години. Хулия нямаше деца и се държеше с Хелена, сякаш са роднини. Хелена изпитваше същото, но Хулия често ѝ играеше по нервите и понякога положението ставаше доста напрегнато. Но пък се познаваха твърде добре, за да спазват някакъв етикет. И както става при роднините, от време на време атмосферата се напичаше здравата.

-      Защо все правиш така? - извика ѝ Хелена. Изнервяше се, когато Хулия се появяваше най-неочаквано. В следващия момент обаче се овладя. - Съжалявам... извинявай, че ти се развиках - каза и смутено долепи длани до бузите си.

-      Не се извинява! - строго отвърна Хулия и поклати глава. - Не!

-      Не исках да избухвам.

Хулия я придърпа към себе си.

-      Вината не е твоя. Вината не е твоя.

Хелена се скова като пън. Не обичаше да я докосват. Както винаги, последва неловко мълчание. Накрая Хулия я пусна и посочи храната.

-      Трябва яде, si?

Хелена оправи халата си.

- Днес отивам на работа.

-      Отива на работа? - изненада се Хулия.

Хелена кимна.

- Да.

-      Трябва да почива. Да спи. Погледай телевизия.

-      Никакво спане. Днес отивам на работа.

Тръгна решително към гримьорната си. Опитваше се да се застави да мисли за проекта Ресида Вилидж. Баща ѝ бе прав - много беше изостанала. В това нямаше нищо лошо - Хелена обичаше да е под напрежение. Така се освобождаваше от проклятието да мисли прекалено много.

Загледа лицето си в огледалото. „Изглеждам уморена“.

-      Но ще се оправя - прошепна си. - Гримът оправя всичко.

Съсредоточи се и погледна твърдо отражението си. „Мога да го направя“.

Взе дрехите си, слезе по стълбите и ги хвърли на леглото. Докато си закопчаваше блузата, погледна часовника. 07:27. Ако трафикът беше нормален, щеше да стигне до офиса в 08:15.

Изведнъж ѝ се зави свят.

Отначало беше като замайване, но после краката ѝ омекнаха и тя установи, че е паднала на колене и е опряла длани в пода. Обви я червена мъгла, след което се появи ярка халюцинация. Ужасно плашещо откровение. Тя се опита да пропъди образите, но колкото повече се съпротивляваше, толкова по-ясни ставаха те.

Във виденията си сред червената мъгла Хелена бягаше, опитваше се да се спаси. Обзета от паника, тя отвори очи да погледне спалнята. Трудно ѝ беше да фокусира зрението си. Картините в ума ѝ се наслагваха върху онова, което виждаше около себе си. „Как е възможно това?“

Някакъв полицай я преследваше! Хелена се спасяваше с бягство.

Как беше възможно това?

-      Помощ! - изкрещя тя. Стисна главата си с ръце, за да изтрие преследващите я образи. - Помощ!

Хулия чу виковете ѝ и дотича.

Полицаят я настигаше, при това с изваден пистолет! Хелена се задъха.

-      Виждам разни неща - изхленчи тя. - Хухи, виждам странни неща. Боже мой! - Във виденията си се прекатери през висока телена ограда и скочи тежко от другата страна.

Хулия я прегърна.

- Дишай, бамбина. Дишай. - Залюля разтрепераната Хелена като бебе. - Няма нищо, бамбина. Дишай. - Повтаряше го отново и отново с тих, успокояващ глас.

Думите отекваха в ушите на Хелена и тя малко се поотпусна.

Пресичаше оживена улица - не, магистрала. Колите летяха в двете посоки и минаваха на сантиметри от нея. Тя се препъна и падна! Извика от страх. Точно в този миг осъзна, че вижда образи през очите на някой друг. През очите на мъж - видя краката и обувките му. Той избърса лице; по ръката му имаше кръв.

Колите изведнъж полетяха към него.

Смъртта беше неминуема.

Внезапно, както беше дошла, червената мъгла изчезна, а с нея и виденията.

Хелена предпазливо отвори очи и прошепна:

-      Той е мъртъв.

- Кой?

-      Мъжът.

-      Какъв мъж?

-      Онзи, когото видях във видението си.

Хулия я сложи да легне и я зави, сякаш се опитваше да я защити с меките памучни чаршафи.

Гласът ѝ беше силен и уверен, прикриваше тревогата ѝ.

-      Всичко е наред, бамбина. - Оправи завивките и ги подпъхна под нея. - Това е само глупав сън. Si. Вече няма споменава за него.

Хелена се взираше в тавана. До този момент виденията я спохождаха единствено насън, а сега бяха нахлули в съзнанието ѝ, докато бе будна. Странно, но се чувстваше доста спокойна. Имаше нещо осезаемо в онова, което беше видяла. А щом бе осезаемо, значи можеше да се справи с него.

Хулия отвори едно оранжево шишенце и изсипа в шепата си две хапчета.

-      Вземи. Помогне спи.

Хелена се извърна.

-      Не, не искам хапчета.

Хулия обаче беше непреклонна.

-      Si! Трябва.

-      Не, Хухи, не искам!

Трябваше ѝ време да помисли. Беше познала мястото, където бе станала злополуката. Сигурна беше. Възможно ли бе всичко, което е видяла, да се е случило наистина? Нима имаше някаква телепатична връзка с онзи човек? Да не би да беше екстрасенска?

Хулия взе телефона.

-      Тогава се обажда на доктор Бенетсуд!

Хелена се съсредоточи върху решителното ѝ изражение. Икономката ѝ изобщо не се шегуваше.