Chestotata na Shuman

Вратата на някакъв магазин бе отворена и Уилсън се шмугна вътре. Миризма на пресни понички изпълваше въздуха. Хората стреснато се отдръпваха, докато тичаше покрай тях. Стигна до дъното на магазина и излетя през задната врата. Срещу него се изпречи дървена ограда. Уилсън я прескочи. Стръмен склон. Той се хвърли надолу. Още една ограда, този път телена. Уилсън я изкатери, прехвърли се и тежко скочи от другата страна. Пред него имаше оживена магистрала, същинска река от движеща се стомана, която нямаше как да бъде пресечена. Колите се носеха с безумна скорост в двете посоки, по четири платна от двете страни.

Полицаят стигна до оградата. Беше задъхан.

-      Стой! Ще стрелям! - извика и провря цевта на пистолета през телта.

-      Защо... ме... гоните? - задъхано попита Уилсън и вдигна ръце.

Полицаят се закашля, после си пое дъх.

-      Легни... по корем! Ръцете... на тила!

Оставаше му само една надежда за спасение. Уилсън се обърна и се затича покрай магистралата. Внезапно в трафика се появи пролука и той спринтира по гладкия асфалт. Зареваха клаксони. Запищяха спирачки. Една броня едва не го подбра. Някой изкрещя ругатня, докато прелиташе покрай него.

Полицаят прекатери оградата.

Уилсън стигна до относителната безопасност на мантинелата в средата на магистралата.

Потоците коли продължаваха и в двете посоки.

-      Спри или ще стрелям! - извика полицаят и се прицели.

Уилсън прескочи високата до кръста мантинела. „Пресичай платно по платно“, каза си. Движението към града бе по-натоварено и колите като че ли се движеха още по-бързо. Една профуча на сантиметри от него. Самото движение на въздуха едва не го събаряше. Пищяха клаксони. Уилсън тръгна. Колите рязко завиваха от двете му страни.

Полицаят също стигна до мантинелата.

Уилсън направи още една крачка. Внезапен писък на гуми едва не го оглуши. Нямаше къде да се мръдне! Едно странично огледало го удари в кръста и го катапултира във въздуха. Странно, но не изпита никаква болка. Чу се хрущене на кост по стомана — полицаят беше блъснат в същия миг точно зад него.

Пръсна се стъкло. Заскърца метал.

Уилсън се озова проснат по очи на асфалта, към него се носеха коли. Серия образи премина през съзнанието му - великолепният Рембранд в заседателната зала на „Ентърпрайз Корпорейшън“ - бебе, спящо спокойно в креватчето си под погледа на майка си. Лица на приятели - професор Оутър, Джени Джоунс, дядо му. Друг образ - зловещите свитъци от Мъртво море, така внушително разгънати в специалните им стъклени шкафове. И друг - изглед от връх Уитни към серия неописуемо красиви планински хребети. Бели пухкави облаци високо в небето. Бартън Ингърсън също бе там и приличаше на бог. Беше с лабораторната си престилка и казваше на Уилсън колко важна е мисията му.

-      Няма място за маене - каза той. - Ако се провалиш, тази реалност ще изчезне завинаги. На нейно място ще се появи паралелна вселена.

В момента на сблъсъка умът на Уилсън изключи.

И с него си отидоха всички надежди за бъдещето.

2

Хюстън, Тексас

Жилищен блок „Мемориал“, етаж 16

25 ноември 2012

07:11

Мисия Исая - ден първи

Топла слънчева светлина струеше през високия еркер.

Хелена лежеше върху завивката, бархетната ѝ нощница се бе увила около краката ѝ от поредния неспокоен сън. Тя взе чашата вода от нощното шкафче, лапна едно червено хапче и го изпи. „Мразя хапчетата“ - помисли си. Чувстваше се замаяна от приспивателното - а тази таблетка трябваше да ѝ помогне да се събуди.

Прибра един кичур зад дясното си ухо и си спомни необичайните сънища, които бе сънувала. Взе възглавницата и я гушна като някаква любима кукла. Образите бяха толкова шантави и същевременно така реални...

Зазвъня телефон. Номерът на екрана ѝ беше добре познат и Хелена вдигна. Направи всичко възможно да звучи бодро.

- Добро утро, татко.

-      Как си, скъпа?

-      Добре съм. - Всъщност бе точно обратното. - Ти как си?

-      Чудесно, чудесно. - Лорънс винаги отговаряше така.

-      Всичко наред ли е? - попита тя.

- Да, да. Не мога да се оплача. Просто ти се обаждам да видя как си.

-      Добре съм - отсечено повтори тя. Отчаяно ѝ се искаше да му каже на какъв огън се пече, но знаеше, че така само ще влоши нещата.

-      Днес ще идваш ли в офиса? — попита той.

Хелена не беше ходила там повече от седмица.

-      Да, ще мина — отвърна малко колебливо.

-      Чудесно! - Баща ѝ беше приятно изненадан. - Ще можем да финализираме плановете за проекта Ресида Вилидж. Крайният срок е в петък. Наясно си с това, нали?

-      Затова ли се обаждаш? Да ми кажеш да дойда на работа? Просто страхотно!

Гласът на Лорънс също стана по-твърд.

-      Хелена... успокой се. - Последва дълга пауза. - Ще съм ти много благодарен, ако не реагираш така. Не ти се обаждам заради работата.

-      Тогава защо?

Последва дълго мълчание. След това гласът на баща ѝ отново зазвуча меко, сякаш беше успял да се овладее.

-      Ами... да попитам как върви терапията ти с доктор Бенетсуд. - Тонът му бе необичайно нерешителен.

Въпросът я подразни, но този път тя се сдържа.