Chestotata na Shuman

-      Чувствам се много по-добре - рече накрая. - Наистина.

Отговорът ѝ беше неубедителен и тя го знаеше.

-      Кога е следващата ви среща?

-      Мисля, че в петък.

-      Спиш ли?

-      Не много.

Отново настъпи дълго мълчание.

-      Мислиш ли, че сеансите помагат?

-      Какво е това, татко? Някакъв разпит ли?

-      Защо си винаги така уклончива? - твърдо попита той.

-      Никога досега не си се интересувал от терапията ми. - Хелена бързо премисли. - Не съм уклончива. - Да се ядосва на баща си не беше решение. - Виж, трябва да затварям. Ще се видим в офиса.

Затвори, без да изчака отговора му. Това беше най-лесният начин да се справи със ситуацията.

През следващите няколко минути преповтори разговора дума по дума. Беше се подразнила, че баща ѝ се обажда да говори за работа. И че когато тя, даде израз на раздразнението си, веднага започна да я пита за лечението ѝ. „Смята ме за глупачка - реши Хелена. - Няма представа какво ми е. Никой не иска да ми помогне“. Подсили мисълта: „Никой не може да ми помогне“.

Метна възглавницата настрани и скочи от леглото.

Чувстваше се самотна.

Гледката от шестнайсетия етаж беше великолепна - към зелената шир на Емералд Парк, осеяна тук-там с дървета и черните ленти на алеите за велосипедисти. Изгряващото слънце все още бе ниско и лъчите му хвърляха дълги сенки на запад. В далечината скупчените небостъргачи бележеха бизнес центъра на Хюстън.

Загледа се навън. Искаше отговор, това бе всичко. Отговор защо са тези упорито повтарящи се и необясними сънища.

Изобщо не подозираше, че причината за шантавите ѝ халюцинации се спасява тичешком само на няколко километра оттук. Уилсън Даулинг беше пропътувал през времето и се бе озовал в света на Хелена. И вследствие на това нещата щяха да станат още по-шантави.

Хелена Рейнсфорд Каприарти обърна гръб на прозореца и изкачи стъпалата до банята. Разкопча нощницата си и я остави да падне на пода. Погледна се в огледалото. Рейнсфорд бе моминското име на майка ѝ и Хелена го използваше с гордост всеки път, когато ѝ се удаваше възможност. Косата ѝ бе руса, много светла, до раменете, също както я носеше навремето майка ѝ; симетричната ѝ усмивка - в редките случаи, когато имаше повод за радост - разкриваше перфектни бели зъби. Хелена погледна критично голата си кожа в търсене на недостатъци. Нямаше. Годините плуване и тичане бяха изваяли до съвършенство 29-годишното ѝ тяло. Добрата ѝ форма обаче се дължеше колкото на упражненията, толкова и на гените - Хелена ядеше каквото си поиска, дори боклуците от веригите за бързо хранене. Обърна се да се огледа отзад и реши, че трябва да увеличи с няколко часа седмично тичането по пътеката.

Посегна към крана и водата бликна гореща от душа и изпълни стъклената кабина с пара още преди Хелена да е влязла вътре. Тя не обичаше да признава, че има проблеми - за нищо на света. Затова беше изнамерила начин на мислене, който ѝ допадаше. Не бяха проблеми - а въпроси. По същата причина гледаше на себе си като на решителна вместо инатлива. Със силна воля вместо раздразнителна. Колоритна вместо луда.

Горещите струи удряха раменете ѝ и отмиваха умората. Натрапчивите сънища не ѝ позволяваха да си почине. От седмици не беше спала повече от три часа без прекъсване. Усили още мъничко горещата вода и тя едва не попари кожата ѝ. Безсънието я правеше раздразнителна и това се отразяваше на всички около нея. Връзката ѝ с Йенсен се клатеше - и в резултат сексуалният ѝ живот почти беше изчезнал.

След няколко минути Хелена излезе от банята с черен бархетен халат и с прибрана назад коса. Д-р Бенетсуд беше на мнение, че халюцинациите ѝ са причинени от посттравматичен стрес. Когато поглеждаше ситуацията отстрани, Хелена разбираше, че за него това е логично заключение, но самата тя знаеше, че проблемът не е в това. Сигурна беше. Съзнателно беше избрала да изключи от съзнанието си инцидента с майка си. Контролираше собствения си живот (поне така смяташе) и посрещаше с негодувание всяко обратно твърдение.

На масичката до леглото имаше поднос с храна - мюсли, плодове и пълнозърнест хляб. Появяваше се там всяка сутрин малко след седем.

-      Май полудявам - тихо прошепна Хелена.

-      Не си луда - неочаквано се обади женски глас.

Хелена стреснато се обърна.

-      Не иска стряска тебе, бамбина. - Испанският акцент на Хулия Хименес беше напевен, духът ѝ - жизнерадостен както винаги. - Но... ти липсва човек за разговор. Затова съм тук, да спася положението.

Хулия беше проста на вид жена, дребна и здрава. Наближаваше шейсетте, дългата ѝ черна коса беше прошарена тук-там и бе вързана на спретнат кок. Беше облечена в черна униформа на прислужница с бяла престилка.