Chestotata na Shuman

Премести се към ръба на леглото. Засъхнала кръв опъваше кожата му, докато предпазливо спускаше краката си през ръба. Извади иглата на системата от ръката си, надигна се предпазливо и разкопча пластмасовите шини от бедрата си. Спусна босите си стъпала на пода, провери дали ще издържи собствената си тежест и накрая се изправи.

Макар че не можеше да го потвърди, усещаше, че е блед - и се чувстваше ужасно уморен. И макар че не изпитваше никаква сериозна болка, от окървавените бинтове по тялото му личеше, че е получил сериозни наранявания. През ума му мина мигът на удара, когато колата го блъсна на магистралата, и той се намръщи.

Беше извадил невероятен късмет, че е жив.

Към китката му бе прикрепена червена жица със залепващ електрод, която водеше към монитор на сърдечната дейност на масата до леглото. Малката светлинка показваше, че пулсът му е около сто удара в минута. Като внимаваше да не отлепи електрода, за да не задейства някаква аларма, Уилсън изкуцука до вратата и надникна през стъклото. От другата страна на коридора имаше висок плот, зад който седяха две жени. Уилсън едва успя да види теметата им и да чуе гласовете им. Приведе се, повече от изтощение, отколкото за да не го забележат, и открехна вратата. В този миг зазвъня телефон.

-      Медицински сестри - отговори женски глас. Последва дълга пауза. - Веднага ще проверя. - Уилсън чу тракане на клавиатура. - Да, пациент четири пет шест е в отсрещната стая. Защо питате?

Уилсън погледна бележника, закрепен за таблата на леглото му. На него пишеше „Пациент 456“.

- Да! - малко изненадано каза жената. - Стая двайсет и две а. Намира се точно срещу мен, на първия етаж на крило Б.

Някой питаше за него. Уилсън огледа стаята, като трескаво се мъчеше да измисли как да се измъкне - каквото и да е, стига да излезе жив оттук.

-      Ще извикам показателите му на екрана - продължи женският глас. Отново последва мълчание. - Разбирам. Да, жив е. Идвайте колкото се може по-скоро.

Ако някой погледнеше Уилсън в очите, със сигурност щеше да го атакува. Той отново се огледа трескаво. В стаята имаше само легло, нощната масичка с монитора върху нея и един стол. Окаченият таван беше прекалено високо, за да стигне до него дори ако сложи стола върху леглото. Пък и нямаше сили да се набере. Замисли се дали да не надене на главата си калъфката на възглавницата и да се опита да избяга. Не, това беше глупаво. Погледът му се спря първо върху контактите на стената, после върху капещата на пода система.

Хрумна му нещо.

Изкуцука до масата и я отмести. Половината контакти бяха сини, другата половина —червени. Две независими електрически мрежи. Той взе тръбата на системата, вкара иглата в синия контакт и стисна пакета с физиологичен разтвор. Остави го да тече няколко секунди в стената, след което премести тръбата от другата страна и направи същото с червен контакт. Постави пръсти на двете копчета, затвори очи и ги натисна.

Ослепителна бяла светлина проблесна от стената и опари ръцете му. Уилсън отскочи с вик, а светлините в коридора угаснаха и всичко потъна в непрогледен мрак.

-      Активирай Опосум - нареди той.

Потокът кръв до чувствителните на светлина клетки в задната част на очите на Уилсън - macula lutea - се увеличи до максимум. Естествените резерви на витамин А стимулираха оптичния нерв, зениците му се разшириха, нощното зрение се задейства и стаята постепенно дойде на фокус в черно и бяло.

Времето беше от решаваща важност. Уилсън надникна през прозорчето в коридора и видя двете сестри вкопчени една в друга в пълния мрак. Отвори безшумно вратата и изкуцука навън.

-      Чу ли? - попита едната сестра. Беше го усетила.

-      Целият е изпотрошен, няма начин да стане - прошепна другата.

Уилсън беше само на метри от тях и вървеше към стълбите в края на коридора. Имаше чувството, че се намира в някакъв шантав сън. Пътуването във времето до това странно място беше абсурд, изпоцапаните бинтове, увити около тялото му - нелепост. Раздраните му дрехи, нощното зрение - всичко беше ненормално, като в някаква тъпа игра. Но въпреки това Уилсън отчаяно се мъчеше да гледа на положението си в перспектива. „Съсредоточи се - повтаряше си непрекъснато. - Не се разсейвай“.

Стигна до стълбите и се хвана за парапета. Точно тогава от партера дрезгав мъжки глас извика:

- По-живо! По-живо!

Чу се тропот на стъпки, суматохата се засилваше.

Долу блеснаха фенери и Уилсън се извърна настрани.

-      Качвайте се на първия етаж! - извика гласът. - По двойки!

Бяха войници. Стъпките им се приближаваха. Всички носеха автомати и мощни фенери, чиито лъчи пронизваха мрака като лазери. Абсолютно безпомощен, Уилсън отстъпи в съседния коридор и притисна изнемощялото си тяло в малка ниша до една чешма. Дори да искаше, не можеше да избяга. Светлината на фенерите приближаваше. Нямаше друг избор освен да закрие очи с длани, за да ги предпази.

Чу се писклив глас и изведнъж всички лъчи се отместиха в другата посока.

-      Насам! - извика една от сестрите. - По-бързо! - Сочеше по коридора. - Той е там!