Chestotata na Shuman

Сержантът от полицията събра хората си в полукръг около вратата на стая 22а и нареди:

-      Запомнете, не бива да бъде нараняван! Никаква стрелба!

Всички лъчи се насочиха към вратата с изключение на един, който осветяваше лицето на сестрата. Сержантът се нуждаеше от потвърждение.

-      Сам ли е вътре?

-      Да, сам е.

Сержантът вдигна три пръста във въздуха.

-      По мой сигнал. Три... Две... Едно!

Вратата отлетя с трясък.

Уилсън се тътреше по последните стъпала до партера. Всеки мускул в тялото му протестираше. Чувстваше се все по-зле.

На стъклената врата пред него имаше червен надпис.

ВНИМАНИЕ. ВРАТАТА Е С АЛАРМА.

ИЗПОЛЗВАЙТЕ САМО ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ.

-      Случаят определено е спешен - прошепна той.

Бутна вратата и някъде зазвъня звънец. Звукът бе дразнещ, но спря, след като той излезе и затвори вратата.

Нощта беше хладна и дъхът му излизаше на пара. Той се наведе и взе голям колкото юмрук камък. Внезапно в болницата започна да примигва светлина - и изведнъж цялата сграда отново светна. Яркият блясък заслепи чувствителните му очи и той нямаше друг избор освен да прекрати омега-командата.

Запрепъва се към паркинга, където имаше поне осемдесет коли. Събра всичките си останали сили и запрати тежкия камък в прозореца на най-лъскавата, която успя да види. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, които се посипаха по седалката. Докато ровеше в жабката, в далечината завиха полицейски сирени. За свое най-огромно облекчение Уилсън намери онова, което търсеше - тъмни слънчеви очила. Портфейлът към тях беше бонус.

Дръпна се от колата, затвори вратата, клекна и трескаво започна да сваля бинтовете от ръцете, главата и врата си. Изумително, но по тялото му нямаше рани. Абсолютно никакви. Единственото доказателство за скорошната злополука беше сухата почерняла кръв, покриваща цялата му кожа.

В другия края на паркинга се появиха лъчи на фенери, приближаваха се. Уилсън се огледа - имаше и още, от всички страни! Всичко се беше случило толкова бързо, че дори не беше намерил време да се запита защо. Събра хваналите коричка бинтове и ги запрати колкото се може по-надалеч. Искаше да побегне, но светлините му препречваха всеки път за бягство.

Агентът от специалните части тихомълком пристъпваше покрай паркираните коли. Беше с черна униформа - жилетка от кевлар, дочени панталони с джобове на бедрата, шапка без периферия и ръкавици. Към цевта на автомата му беше закрепен мощен фенер. Изведнъж под подметката му изхрущя счупено стъкло.

Агентът докосна микрофона си и прошепна:

-      Тук Алфа Три. Открих нещо.

За секунди около него се появиха десетки мъже от местната полиция и специалните части. Алфа Три посочи с автомата си счупения прозорец на колата и каза:

-      По седалката има кръв.

Капитан Роналд Хол, водачът на елитните специални части, надникна в автомобила, после с рязък жест нареди на хората си да продължат напред. Те се подчиниха тутакси и се втурнаха в мрака. При пълномащабна операция като тази той бе командващият. Залавянето на беглеца бе негово задължение.

-      Останалите веднага се върнете в болницата! - извика капитан Хол.

Навсякъде имаше полиция.

Слушалката на Хол изпращя.

-      Тук Алфа Пет. Открих нещо.

Лъчите се насочиха към агента, който беше само на десетина метра настрани. Той сочеше нещо на земята с автомата си.

-      Бинтове - каза агентът. Свали едната си ръкавица и ги докосна. - Още са топли.

Това означаваше, че беглецът трябва да е наблизо.

Един местен полицай небрежно се облегна на багажника на очукан бял форд. Под тежестта му капакът изщрака и се затвори!

За ужас на Уилсън механизмът се заключи точно над главата му. Не беше имал време да затвори капака както трябва. Дали го бяха открили? Остана да лежи абсолютно неподвижно в тесния багажник, като се мъчеше да не издава нито звук.

-      Съсредоточете издирването към Алфа Пет - нареди капитан Хол, махна ръка от микрофона и добави ядосано: - Казах да се връщате в болницата. Това е заповед! - Не харесваше полицията на окръг Харис - бяха арогантни, некадърни и непрекъснато му се пречкаха.

Полицаят нервно посочи багажника на белия форд и погледна озадачено ключалката.

-      Мисля, че трябва да...

Капитан Хол гневно го сграбчи за ризата, за да е сигурен, че ченгето го е разбрало.

-      Казах, връщайте се в шибаната болница! Знам какво правя! - И го изблъска към болницата. - Това е заповед! - Изобщо не беше в настроение да му се правят на умни.

Както му беше заповядано, полицаят тръгна към сградата.

* * *

Уилсън не смееше да помръдне. Светлината на фенерите проникваше през малките дупки от ръжда в ламарината на колата. Секундите се изнизваха. Поради някаква причина полицаите явно не бяха разбрали, че е тук. Уилсън се беше свил неудобно върху някакви малки картонени кутии. Предпазливо обърна една към светлината. На етикета пишеше „Фармацевтичен морфин, 50 ампули в кутия“.