Chestotata na Shuman

-      Аз не... не мисля, че някой от нас си е помислял, че нещата могат да се развият така. Мисля, че може би ситуацията ни завари... неподготвени. Искам да кажа, никой от нас не разбираше защо трябва да стои на покрива на онези сгради. Какъв е бил мотивът му...

Висблат извади револвера на ефрейтора от кобура му, дръпна се крачка назад, вдигна оръжието и го насочи към челото на младия полицай.

-      Не ми вярвате, нали?

Всички присъстващи го зяпнаха ужасени.

В дъното на залата детектив Олсън се дръпна настрани, просто за всеки случай. Сърцето му биеше бясно. Беше чувал, че командир Висблат става все по-непредвидим и нестабилен от половин година - така се говореше сред всички рангове на ХПУ.

„Трябва ли да се намеся? - запита се Олсън. - Мога ли да кажа нещо и да го спра?“ Преглътна. Гърлото му беше пресъхнало, сякаш се беше нагълтал с пясък. Никой от останалите не помръдваше и не се опитваше да попречи на ставащото, така че той също не предприе нищо. Всички стояха като заковани. Олсън реши, че трябва да е благодарен за две неща - първо, че беше премълчал за обаждането на Лорънс, и второ, че не е на мястото на ефрейтор Бишоп.

Висблат вдигна ударника и изщракването прониза тишината в залата.

-      Трябват ми хора, на които мога да се доверя! - извика той. Погледна през мерника към полицая пред себе си. - Какво още имате да ми кажете?

Бишоп беше пребледнял, потта му вече се стичаше на ручеи. Беше парализиран от страх. Не можеше да събере воля дори да моли за живота си.

Висблат вдигна револвера нагоре и стреля над главата на Бишоп, в тавана. Оглушителният гръм отекна от стените и на пода паднаха парчета мазилка.

Замириса на барут.

Някой се закашля.

-      Та какво още имате да ми кажете? - повтори Висблат.

-      Имам ви доверие, командир - успя да отвърне Бишоп.

-      Това е правилният отговор. - Висблат прибра револвера в кобура на Бишоп, закопча го и го потупа бащински по рамото. - И така, докъде бях стигнал? - Върна се на подиума. - Аха. Беглецът не бива да пострада. Слънчевите му очила не бива да бъдат сваляни при никакви обстоятелства. Това е пряка заповед. Те трябва да останат на мястото си. Пряка заповед!

Никой не разбираше защо командир Висблат нарежда това, но и никой не посмя да попита. Думите му бяха само още едно доказателство за разклатеното му душевно състояние.

Вратата на залата рязко се отвори и един цивилен полицай забързано отиде при Висблат и му прошепна нещо. Всички го гледаха, все още зашеметени от случилото се току-що.

-      Това е добра новина - каза Висблат. - Кажете на отдела за идентифициране, че искам всичко да остане поверително. Веднага!

Полицаят излезе тичешком.

Висблат отново се обърна към събралите се.

-      Списъкът на болниците е съкратен. Искам всички да сте готови за действие. На път сме да го спипаме. — Взе едно копие от фоторобота и го вдигна високо. - Да сме наясно. Искам този човек жив! Не предприемайте нищо рисковано. Жив! Той е сериозно пострадал, но въпреки това трябва да подходите към него предпазливо. - Огледа аудиторията за последно. - А сега всички на работа.

Последва кратко колебание, тъй като никой не искаше да напусне пръв, но резкият жест на командира беше достатъчен да накара всички да се размърдат.

Докато залата се опразваше, Висблат погледна лицето върху листа и прошепна:

-      Скоро този кошмар ще свърши. Уморих се от всичко това, господин Даулинг. Накарахте ме да чакам твърде дълго.

10.

Хюстън, Тексас

Окръжна болница „Харис“, ниво 2

26 ноември 2012

01:01

Мисия Исая - ден втори

Само седемнайсет часа след злополуката Уилсън махна бинта от очите си и постепенно нещата в сумрака около него започнаха да идват на фокус.

Лежеше по гръб в болнично легло със система на ръката. Във въздуха се носеше тежка миризма на антисептик. Тялото му беше увито в изцапани бинтове. Краката му бяха стегнати в тежки пластмасови шини. Жалките остатъци от дрехите му сякаш бяха покрити с кора и раздрани.

Болничната стая бе тъмна, единствената светлина идваше от малко прозорче за наблюдение, изрязано в средата на затворената врата. През него от време на време се виждаха сенките на минаващите по коридора хора.

За щастие не го болеше нищо, но Уилсън знаеше, че това отчасти се дължи на програмата Славей; единственото му усещане бе паренето, което винаги вървеше с командата. Ощипа се по кръста и усети, че цялата му подкожна тлъстина е изгоряла. Програмата за изцеляване го беше оставила без резерви. Ако продължеше в същия дух, скоро нямаше да има сили дори да ходи, камо ли да избяга.

Прерови джобовете си и откри, че слънчевите му очила ги няма.

-      Прекрати Славей - прошепна той.

Паренето постепенно утихна и Уилсън събра сили за онова, което щеше да последва. Очакваше нещо мъчително, но ефектите се оказаха незначителни - болка в кръста и краката, както и в мускулите, най-вероятно заради натрупването на млечна киселина. Въпросът бе дали си е дал достатъчно време, за да се изцели?