Chestotata na Shuman

Лорънс я гледаше. По толкова много неща приличаше на майка си. И въпреки това обичаше ината на Хелена - само дето именно този инат го подлудяваше от безпокойство. Лорънс обаче предпочиташе тя да е инат, отколкото кротка. Светът имаше склонността да смазва онези, които не са достатъчно силни. Той направи всичко по силите си да се успокои и понижи тон.

-      Просто се радвам да видя, че си добре. И да, радвам се, че носиш пистолета.

Ако зависеше от него, щеше да ѝ сложи бодигард, който денонощно да е до нея, но Хелена и дума не даваше да се каже по този въпрос. Затова трябваше да се задоволи с факта, че е въоръжена и научена да се защитава.

-      Зная, че никак не ти беше лесно - меко рече той. - Но трябва да си по-внимателна. - Хвана я за ръка и я поведе към канапето. - Хелена, знам, че не съм лекар, но трябва да поговорим за онези твои сънища.

Хелена хвърли изпепеляващ поглед към Хулия и изсъска гневно:

-      Какво си му казала?

-      Хулия постъпи правилно - каза Лорънс.

-      Не е трябвало да му казваш! - извика Хелена.

-      Когато ти бяга и не каже нищо? Аз обажда! Аз казва му! Si!

Лорънс застана между тях.

-      Спрете, и двете!

Настъпи напрегнато мълчание.

-      Хулия, донеси ми скоч с лед - нареди Лорънс. - Не, донеси три чаши и ще седнем да пийнем.

Това беше начинът му да разкара за момент Хулия от стаята.

-      Не е трябвало да ти казва! - продължи Хелена.

-      Аз обажда него! - рязко отвърна Хулия. - Si!

Лорънс посочи с едната си ръка канапето, а с другата вратата.

- Хелена, сядай! Хулия, чу какво ти казах! Точно сега не мога да ви издържа и двете заедно, по дяволите!

Хелена се пльосна на канапето, а Хулия излезе ядосано от стаята.

-      Безпокоя се за теб - каза Лорънс, след като най-сетне остана сам с дъщеря си.

-      Не се безпокой, татко.

-      Мисля, че трябва да прекарваш повече време в клиниката на доктор Бенетсуд. Ще е добре да...

Не успя да завърши, защото Хелена скочи.

-      Да прекарвам повече време в лудница? - Лицето ѝ бе станало алено от гняв. - А случайно да си се замислял, че може ти да си проблемът? Твоята нужда да контролираш живота ми - това ми е проблемът!

Лорънс се намръщи и загледа как Хелена крачи из стаята. Винаги беше реагирала яростно на настояванията му, особено във връзка с лечението ѝ - и това избухване по някакъв странен начин го зарадва. Един спокоен отговор може би щеше да го разтревожи повече. Лорънс вдигна ръка и Хелена моментално спря да вика.

-      За твое добро е - въздъхна той.

Хелена знаеше, че прекият сблъсък с баща ѝ не е решение.

-      Моля те, не ме карай да ходя в Конроу, татко. Това не е начинът. - Очите ѝ се премрежиха - като никога не се преструваше. Даваше израз на всичките си чувства, коиго отчаяно се опитваше да сдържа. - Не искам да ходя там. Там е пълно с побъркани. Състоянието ми се подобрява. Днес следобед спах чудесно.

-      Тогава ми обясни какво става. Може би ще успея да ти помогна.

-      Ще се опитам да ти обясня, татко, но искам да се разберем ясно. Няма да ходя в Конроу. Няма!

Лорънс я погледна в очите.

-      Кажи ми...

-      Ще ме помислиш за луда, знам. - Тя пое дълбоко дъх. - Имам видения. Сякаш виждам през очите на друг човек. Видях автомобилна катастрофа ѝ предполагам, че насън, но може би не беше сън. Отидох на магистралата, на детелината на шестстотин и десет при надлеза Уестхаймър. Имаше следи от гуми и изпочупени стъкла. Точно на мястото, което видях в съня си. - Видя, че баща ѝ я гледа със съмнение, и гласът ѝ стана по-твърд. - Катастрофата е станала тази сутрин, татко. Един човек е загинал. Просто го знам.

Лорънс я целуна по челото и я сложи да седне. Изглеждаше съвсем на себе си. Той закрачи напред-назад пред камината. Оранжевите пламъци ближеха дървото и ароматът на горящ бор изпълваше въздуха. Напомняше му вилата му при езерото. Не беше ходил там от смъртта на Камила. Осъзна, че тя му липсва, и веднага се упрекна - тези мисли бяха израз на слабост, глупави мисли, които рядко успяваха да пробият бронята му.

-      Нищо ли няма да кажеш? - попита Хелена.

Лорънс се върна в реалния свят.

-      Кога получаваш тези видения?

-      Отначало бяха само насън. Но днес се случи, докато бях будна. Все едно гледах филм с изключен звук. Образите са в нещо като червена мъгла и се наслагват върху онова, което виждам през собствените си очи. - Хелена избърса сълзите от бузите си. ѝ Татко, моля те, помогни ми. Моля те!

Лорънс мълчеше и я гледаше. Ужасно много я обичаше и това го караше да се чувства уязвим.

-      Катастрофата е станала днес - убедено рече тя. - И това доказва, че виденията ми са истински. Знам, че е така. Виж, татко, разбирам, че всичко това е много необичайно. Но аз не съм побъркана. Не полудявам. Сигурна съм. Наистина се е случило.

-      Къде каза, че е станала катастрофата?

-      На магистрала шестстотин и десет, на южната страна на надлеза Уестхаймър. - „Поне ме слуша“, помисли си и добави: - Загина човек. Във видението ми и полицията беше там.

Лорънс извади мобилния си телефон.

-      По кое време?