Chestotata na Shuman

В продължение на трийсет минути и шест цигари професорът обясняваше методиката си. Беше неинвазивно програмиране (тоест без разрези), което активираше божествената кутия чрез високочестотен ултразвук, насочен към фронталния лоб. Идеята му хрумнала от историята на един оператор на военноморски радар, който поради повреда в оборудването бил изложен на кодиран ултразвук, докато бил на плаване. След три месеца се прибрал, коефициентът му на интелигентност се оказал много по-висок, отколкото преди. Военните провели вътрешно проучване и това бе всеизвестно, но в резултат от него ГЗО - Глобалната здравна организация - бе забранила всякакви мозъчни експерименти.

Професорът обаче бе продължил изследването на военните. Той разполагаше с оборудването, средствата, уменията и най-важното - с анонимността да прави едва ли не всичко, което си поиска. И през последните две години работеше върху проблема как да програмира ултразвука така, че да получи исканите резултати.

Уилсън знаеше, че е възможно от университета да се опитат да откраднат идеята. Особено ако си мислят, че това може да донесе пари и че рисковете вече са поети. По всичко изглеждаше, че откритието със сигурност ще има военно приложение. Уилсън по принцип не пушеше, но сега взе една цигара.

-      Добре, че вече не вредят - каза Уилсън. - Когато съм под напрежение, мога да изпуша цяла кутия.

Само допреди двайсет и пет години цигарите причиняваха рак - преди учените от „Ентърпрайз Корпорейшън“ да премахнат опасните съединения от формулата.

-      Повече ми харесваха, когато бяха вредни - отвърна професорът. - Лично за мен истинската тръпка идваше от мисълта, че пуша нещо канцерогенно. Но предполагам, че е ужасен бизнес - да убиваш най-добрите си клиенти...

-      Твърди се, че вкусът бил същият - каза Уилсън и глътна дима.

-      Онези кръвопийци от „Ентърпрайз Корпорейшън“ развалиха цялата веселба. Унищожиха душата на пушенето. Заслужават да бъдат тикнати зад решетките. Направиха пушенето невинно и приятно занимание. Ама че загуба.

-      Защо ги мразиш толкова много?

Професорът не се замисли дори за миг.

-      Те са представители на господстващата гилдия, Уилсън. Повярвай ми, на тях не може да им се има доверие. Искат всички да живеем в памперси като пълни малоумници, за да имаме ниски разходи за здраве, да живеем съвършен живот, да имаме по две цяло и три десети деца и да не създаваме никакви неприятности. Направо отвратително! Аз съм привърженик на теорията на хаоса - живей, смей се, бъди дързък, върви по ръба. Сагре diem⁵¹. - Замълча за момент. - Именно затова искам да направим този омега-опит. Не разбираш ли, това е нашият шанс да го натикаме на бюрокрацията. И не бих се обърнал към теб с подобна молба, ако не смятах, че ще се получи. Двамата с теб можем да променим нещата.

-      Ами ако не се получи?

-      Ще се получи. Повярвай ми!

-      Много ми харесва увереността ти, професоре, но тя понякога е погрешна. - В действителност Уилсън беше изумен от вярата на дребния мъж в самия себе си. Често се шегуваше, че професор Оутър се възприема така, сякаш е сигурен, че има лицето на Ерол Флин и тялото на олимпийски атлет. За съжаление истината беше доста далеч от това. Всъщност толкова далеч, че човек не можеше да я открие и с бинокъл.

-      Трябва да го направиш - сериозно каза професорът. - Съдбата ти е да бъдеш мой приятел. И, повярвай ми, много добре си давам сметка, че понякога това не е лесна работа. Може би съдбата ти е и да ми помогнеш с това.

Съдба... Думата задейства нещо и умът на Уилсън се изпълни с неочаквани спомени. Той отиде при бюрото си, отвори горното чекмедже и извади голяма сребърна монета.

- Дядо ми ми я даде, когато бях малък. Каза, че била моята монета на съдбата. - Впери поглед в блестящия диск, който будеше повече въпроси, отколкото даваше отговори.

Професорът грабна монетата от ръката му.

-      Това е египетска лира - каза Уилсън.

На аверса бяха гравирани пирамидите от Гиза. Другата страна на монетата бе силно повредена и покрита с вдлъбнатини, сякаш някой я беше блъскал с чук.

-      Какво е станало с нея?

-      Не зная. Мисля, че и дядо ми не беше наясно. - Уилсън посочи обезобразения силует. - Това е английската кралица. Елизабет Втора. Малко е обезобразена. - Взе монетата и я потърка с обич между пръстите си. - Дядо ми казваше: „Ако искаш ръката на съдбата да ти покаже пътя, тази монета ще те води“. Странно, нали?

-      Да хвърлим ези-тура и да видим какво ще покаже - ентусиазирано предложи професорът.

Уилсън се загледа в египетската монета и сърцето му заби по-бързо. Досега най-съдбовното нещо, което беше решавала тя, бе изборът между пица и китайска храна. Едва ли можеше да се нарече променящо живота решение. Странно, но дядо му винаги твърдеше, че монетата никога няма да сбърка - и че трябва да се доверява на онова, което показва.

-      Ако аз спечеля - каза Уилсън, - не искам никога повече да ме молиш за тази омега-история. Сериозно. Никога!

-      А ако аз спечеля - отвърна професорът, - ще минеш през програмирането.