Chestotata na Shuman

-      Нека помисля. - Уилсън се загледа в тавана. - Хм- м-м. - Замълча. - Добре, професоре... отговорът е категорично не.

Разочарован, дребният учен опря чело в бара.

-      Аз съм твой приятел - рече Уилсън. - Но този път... без мен.

Професорът се вкопчи в ръката му.

-      Друже, знам, че ще се получи! - Опита се да се усмихне, но беше прекалено пиян. - Нали разбираш, че не мога да изляза на улицата и да потърся някой доброволец! - Лицето му се сбърчи още повече от нормалното. - Онези копелета от университета - отново понижи глас той - се опитват да откраднат труда ми. Знам го! - Погледът му се фокусира. - Моля те за услуга, Уилсън.

-      Защо не можеш да ме помолиш за някаква нормална услуга?

-      Услугата си е услуга.

-      Но това е мозъчен експеримент!

-      И какво от това?

Уилсън поклати глава.

- Ти си по-пиян, отколкото предполагах.

-      Ще го направиш ли?

-      Мислех си, че сме приятели - каза Уилсън просто в опит да спечели морална преднина.

Професорът се изправи.

-      Може пък в края на краищата да не сме никакви приятели! - Стоеше малко несигурно на крака. - Знаеш ли какво? Има причина Джени Джоунс да те остави. Знам защо го е направила. И ще ти кажа, защото приятелите трябва да са честни един с друг. Ти си обикновен, Уилсън. Ти си тъп! Влачиш докторантура вече... - Той започна да брои на пръсти. - Пет години! Виж се, друже. Джени Джоунс с право те остави заради онзи тип.

Музиката продължаваше да гърми.

-      Защото другият е по-интересен от теб — добави професорът.

-      Той също учи право!

-      Не мога да повярвам, че вече половин година все те слушам как приказваш за Джени Джоунс, любовта на живота ти! Направо си е мъчение, друже. Въртяла си добре задника - и какво от това?

-      Не съм тъп! - разгорещено каза Уилсън. - Върни си думите назад.

-      Предавам се, Уилсън. Наистина се предавам.

Професорът изчезна в тълпата.

Уилсън се загледа в кубчетата лед в чашата си. Минутите се изнизваха. Възможно ли бе в думите на професора да има някаква истина? Намръщи се. Може би беше време да помисли за мястото си в света. Знаеше, че е зациклил като повредена грамофонна плоча, която върти непрекъснато едно и също. Знаеше, че ако се вгледа дълбоко в себе си, ще открие, че нещо му липсва. Нещо важно. Просто не знаеше какво или може би кой.

Прибра се в квартирата си след часове. Живееше недалеч от кампуса в бивша офиссграда, преустроена в студентско общежитие. Всичко му беше толкова познато, че дори не погледна към асансьора, на който имаше надпис НЕ РАБОТИ. Не работеше и когато се беше нанесъл тук.

Насочи се към стълбите и изкачи четиринайсетте площадки до етажа си. Когато отвори вратата, откри професор Оутър да седи в стаята му и да пуши.

-      О. страхотно... - Уилсън се опита да се направи на изненадан. - Как успя да влезеш? - Погледна ключалката, но тя изглеждаше в ред. - Разбирам... малка част от егото ми е все още непокътната, което означава, че още не си свършил.

Професорът обърна въртящия се стол към него.

-      Страхотна гледка.

Уилсън погледна силуета на Сидни в далечината.

-      Да, почти си заслужава катеренето по проклетите стълби.

-      Да не стигаме толкова далеч - рече професорът. - Но предполагам, че помага да поддържаш форма.

Просторният едностаен апартамент бе обзаведен само частично — едно канапе, един сателитен телевизор с плосък екран и пълен с бира хладилник. На пода имаше купчина кутии от пица и списания. На горния рафт на библиотеката имаше три снимки в рамки. Едната беше на приемните родители на Уилсън, Джийн и Иън Страдброук, застанали пред Улуру. Втората бе на дядо му - истинския му дядо - Уилям Даулинг, направена малко преди да умре. Уилсън милееше за нея. Третата рамка бе празна. Преди в нея имаше снимка на Джени Джоунс, но тя бе скъсана на парчета и хвърлена в кошчето.

Професорът тръсна цигарата в една чинийка.

-      Това място е същинско бунище. Искам да кажа, слава богу, че е гледката. - Дръпна от цигарата и пусна облаче дим. Вече не заваляше думите.

- Днес направо преливаш от комплименти, а?

-      Виж, дойдох да се извиня.

-      Чудесно. Приемам извиненията ти. А сега се разкарай. - Уилсън посочи вратата, но професорът не помръдна.

-      Сериозно, съжалявам за онова, което ти казах. Прекалих.

-      Нарече ме тъп!

-      Да. Извинявай.

- Тъп?

-      Извинявай!

Уилсън поклати глава.

-      Знаеш ли какво ме вбесява най-много? - Замълча за момент, мислеше си доколко честен може да си позволи да е. - Тревожа се, че може би си прав. И това определено ме дразни.

-      Животът погажда подобни номера. - Професорът се усмихна. - И те ме разсмиват.

-      А пък на мен ми се плаче от тях. - Уилсън извади от малкия хладилник две бири.

-      Пак отварям дума за омега-програмирането - спокойно каза професорът. - Искам да го опиташ. - Устата му избълва дим. - Кълна ти се, от университета подозират, че съм на път да приключа с изследванията. Искат да ми вземат труда. Копелета.

Уилсън се усмихна.

- Трезвен си много по-убедителен, да знаеш.