Chestotata na Shuman

-      Какво ще кажете да се разходим до централата ни? Обичате ли да пътувате?

Уилсън се опитваше да проумее какво толкова търси Карин в лявото му око. Ставащото бе просто неразбираемо.

-      Какво прави това устройство? — попита той.

Карин прибра загадъчния малък компютър в чантата си.

-      „Ентърпрайз Корпорейшън“ се нуждае от вас, господин Даулинг.

-      Сериозно? Е, си пък не се нуждая от „Ентърпрайз Корпорейшън“.

-      Няма да съжалявате. Ще бъдете щедро възнаграден.

Уилсън се изсмя.

-      Това е нелепо.

В отговор тонът ѝ стана по-твърд.

-      Господин Даулинг, съжалявам, но нямате избор.

Уилсън се огледа шеговито.

-      Моля ви, Карин - възкликна той и я погледна в очите. - За бога, наричайте ме Уилсън. Всеки път, когато чуя „господин Даулинг“, започвам да се оглеждам за дядо си.

-      Имам заповед да ви заведа в централата - твърдо рече тя.

-      Беше ми много приятно да се запознаем - отвърна той пренебрежително. - Приятен ден.

Понечи да се върне в аудиторията, но Карин му препречи пътя.

-      Имам лекция - каза той.

-      Идвате с мен.

-      Няма начин. — Той се опита да я заобиколи.

Карин го хвана за ръката.

-      Представете си какво е да останете без работа до края на живота си.

В главата на Уилсън веднага се включи аларма. „Ентърпрайз Корпорейшън“ явно знаеха за тайната му!

-      Елате с мен в централата ни в Америка. На летището чака частна совалка. Трябва да се срещнете с един човек, Бартън Ингърсън. Той е много важна личност. - Карин го дари с доста прелъстителна усмивка. - На борда имаме най-добрата водка. Няма да съжалявате, уверявам ви. А и аз правя страхотна водка мартини.

„Знае, че пия водка“, помисли Уилсън.

-      „Ентърпрайз Корпорейшън“ може да е много щедра, ако поиска - каза тя. - И точно обратното, ако се наложи.

На Уилсън му се струваше, че са се сбъднали най-големите му страхове - това определено бе свързано с омега-програмирането на професор Оутър. Както си му е редът, обля го студена пот.

-      Съгласен ли сте? - попита тя.

-      С удоволствие ще дойда с вас - каза той с фалшива усмивка.

Карин изглеждаше доволна.

- Добре... Радвам се.

-      Никога не съм се качвал в частна совалка.

-      Ще ви хареса. Пътуването трае само четири часа. - Тонът ѝ предполагаше, че вече са първи приятели. - Определено си заслужава човек да види звездите.

Совалките бяха най-новата форма на свръхзвуков транспорт. Издигаха се непосредствено над йоносферата, в космоса, за да съкратят пътуването. Засега бяха най-бързият начин да се стигне от точка А до точка Б, от единия край на света до другия. Дори да летиш през деня, след като излезеш от йоносферата, звездите винаги светеха ярко.

-      Нямам търпение да ги видя - каза Уилсън, прикривайки истинските си чувства. ..Ще убия професор Оутър, само да ми падне. Той ме е забъркал във всичко това“.

-      Ще е забавно. Ще пием мартини. - Бъбренето на Карин беше по-болезнено и от начина ѝ на преговаряне. - Ще се срещнем след час на главния вход. Ще ни вземе кола. - Погледна таблета си. - И, Уилсън, тъй като често закъснявате, защо не опитате да се появите след четирийсет и пет минути?

Явно знаеха всичко за него.

Уилсън се замисли за момент, после каза:

-      Мога ли да ви помоля за една услуга? Ще означава много за мен.

Карин се поколеба.

-      Предполагам, че да.

-      Съвсем дребна услуга. Можете ли да влезете и да съобщите на другия лектор, Джени Джоунс, че днес няма да се връщам? Кажете ѝ, че тръгвам с вас. Ще се радва да знае какво става. Кажете ѝ за совалката.

Карин отметна назад дългата си до раменете коса - точно по начина, по който би го направила стриптийзьорката, която си бе представил Уилсън, и каза:

-      Е, това мога да го направя.

Уилсън си представи реакцията на Джени, когато чуе новината — и реакцията ѝ към жената, която я съобщава. „Какво пък, всяко зло за добро“ - помисли си.

7

Хюстън, Тексас

Линейка 33,

на ъгъла на Кърби и Макний

25 ноември 2012

20:02

Мисия Исая - ден първи

Отекна пронизителен вой на сирена. Появи се стара бяла линейка с включени червени и сини светлини. Беше ранна вечер и улиците бяха опустели. Без да намалява на червения светофар, линейката продължи напред, подскочи належащия полицай, рязко зави надясно и се отдалечи в сумрака.

Рязкото раздрусване върна Уилсън в съзнание. Беше объркан и се чувстваше много зле. Опита се да отвори очи, но видя само тъмнина и усети в устата си някакъв познат вкус. Трудно му беше да се движи и когато помръдна, го прониза болка. Ръцете му като че ли бяха вързани. Всичко около него сякаш се движеше. Уилсън се опита да се освободи.

-      Не се напрягай, момче - извика му мъжки глас. - Само ще влошиш нещата.

Американски акцент, при това южняшки. Въпреки това Уилсън се опита да седне и болката стана още по-силна. И тогава разпозна вкуса в устата си - на кръв. Лепкава кръв.

-      Казах ти, не мърдай - отново се обади гласът. Парамедикът стегна велкро ремъците на гърдите на Уилсън и го прикова още по-здраво за носилката.