Chestotata na Shuman

Тялото, главата и краката на Уилсън бяха увити в изцапани бинтове. Дрехите му бяха станали на парцали.

Имаше няколко счупвания - ребра, краката над коленете - и на бедрата му бяха поставени тежки пластмасови шини. На дясната му ръка имаше система. Повече от половината му кожа беше раздрана от влаченето под колата.

Парамедикът се приготви да му бие още болкоуспокоителни.

-      Не виждам - каза Уилсън.

-      Как се казваш?-попита гласът. - Кажи ми името си.

-      Не виждам - повтори Уилсън.

-      Заради бинтовете е. Главата ти е ударена. А сега ми кажи, важно е. Имаш ли здравна осигуровка?

-      Осигуровка? - промърмори Уилсън. Усмихна се - полицата му щеше да се появи след около петдесет години. Изглеждаше му някак смешно.

-      Имаш ли осигуровка? — отново попита гласът.

Вълна от болка премина през Уилсън - сякаш хиляди ножове се забиваха в гърба и краката му и бавно се завъртаха. Положението вече не изглеждаше толкова весело.

-      Ще ти се иска да имаше - рече гласът.

Линейката рязко зави и Уилсън се люшна в задържащите ремъци. Остра болка го прониза на още десетки места. Мисълта отново да изпадне в безсъзнание и забрава му се видя доста съблазнителна.

Парамедикът огледа пациента си. Беше истинско чудо, че е в състояние да говори след толкова морфин. Реши, че още 15 милилитра ще свършат работа. Почука спринцовката, за да махне мехурчетата, закрепи се по-стабилно в подскачащата кабина и заби иглата в маркуча, висящ от лявата ръка на Уилсън.

Болката идваше и си отиваше на вълни, все по-силна и по-силна, и Уилсън дишаше плитко и на пресекулки. Това беше единственото, което можеше да направи, за да остане в съзнание. Част от него искаше просто да се махне от това непрекъснато мъчение. Беше готов да приеме всичко, което ще му донесе облекчение.

-      Изобщо не трябваше да съм тук - изпъшка той. Линейката мина през някаква неравност и подскочи отново.

Агонията беше прекалено голяма...

Сидни, Тихоокеански регион

Нощен клуб „Билборд“, Глебе Пойнт Роул, Глебе

23 май 2080

23:27

281 дни преди опитното прехвърляне

Музиката гърмеше оглушително. Клубът беше задимен и претъпкан. Уилсън седеше на бара до професор Джулиъс Оутър. Десетки хора танцуваха в сенките около тях. Разноцветни дискосветлини примигваха от тавана. Звучеше парче на „Бони М“. Вечерта беше под надслов „Нощ на 20 век - хитовете на миналото хилядолетие“.

Без да чака поръчка, барманът напълни две нови чаши с водка и ги плъзна напред. Уилсън усети вибрирането на интерактивната кредитна карта в джоба си - известяваше го, че е платил още две питиета.

-      Защо винаги аз трябва да плащам?

-      Защото имаш удоволствието да бъдеш във височайшата ми компания - отвърна професор Оутър.

-      Ти си пиян.

- Да, Уилсън. Мисля, че си прав.

Джулиъс Оутър беше редовен посетител на клуба. Три вечери седмично можеше да бъде открит на едно и също място на бара да пие чаша след чаша двойна водка с лед. „Професорът“, както обичаше да го наричат, беше невероятно талантлив. Но талантът често върви с ексцентричност, а у него и двете бяха в изобилие. Университетът в Сидни, където работеше като изследовател в областта на неврологията, поддържаше с него отношения, базирани на любов и омраза едновременно. Смятаха го за прекалено надарен, за да могат да си позволят да минат без него, но и за прекалено голям особняк, за да преподава на студенти. Уилсън на драго сърце би се подписал под същото мнение, стига да го питаха.

Професорът беше около петдесетте и трудно можеше да се нарече най-големия красавец на света. Уилсън си имаше описателен термин за него - „непрекрасен”. Къдравата му тъмна коса, прошарена тук-там, беше щръкнала, сякаш току-що бе бръкнал в контакт.

Алберт Айнщайн, с когото професор Оутър имаше невероятна прилика, беше моделът му за подражание. Подобно на Айнщайн, той винаги беше облечен по един и същи начин. Тъмносин панталон, бяла риза, бели маратонки, бели чорапи. Дори бельото му беше едно и също. Имаше по седем чифта от всичко - напълно идентични. Професорът цитираше нобеловия лауреат, че така си спестява по едно решение на ден, а когато събереш всички спестени решения, получаваш милиони и милиони мисловни процеси, които могат да бъдат насочени към нещо много по-смислено.

Уилсън познаваше професора от много години. Бяха се запознали, когато Уилсън се яви за свободно място за лаборант. Трябваха му допълнителни средства и затова кандидатства за работата в департамента по неврология. Не получи мястото, но от онзи ден двамата станаха добри приятели. Странно нещо са приятелствата. Двамата страшно се различаваха един от друг. Разликата във възрастта им беше повече от двайсет години, имаха различни умения, произлизаха от различни среди и интересите им нямаха допирни точки - и въпреки това бяха приятели. Срещаха се всеки петък вечер в „Билборд“, пиеха едно и също питие и водеха едни и същи разговори и спорове.

Уилсън вдигна чашата си.

-      Пия това и изчезвам. Утре имам работа.

-      Правото е то-о-олкова скучно! - заяви професорът.