Chestotata na Shuman

Карин го погледна в очите и той задържа погледа си върху нея малко по-дълго от обичайното. Просто му се искаше да я гледа и да се наслаждава на момента на успеха. Това бе ритуал между двамата, който сякаш оставаше незабелязан за другите. Бартън се усмихна и тръгна към вратата.

-      Дейвин, искам всички да започнете работа по системите за прехвърляне. - Изведнъж спря. - Между другото, как се казват?

Снимките и личните данни на кандидатите изпълниха екрана.

-      Мъжът на трийсет и една е Уилсън Даулинг. Учи право в университета в Сидни. В момента тече пета година от докторантурата му.

-      Доста време за писане на дисертация - отбеляза Андре. Самият той беше завършил университета само за половин година.

-      Хобито му е да лети на стари самолети - добави Карин. - Няма здравословни проблеми. Академичните му резултати са около средното.

Дез Люис наклони глава и каза:

-      Хубав е.

-      А другият?

-      Магнус Клайнберг, на четирийсет и пет. Политически криминолог, живее в Прага. Без здравословни проблеми. Добри академични резултати. - Карин кимна. - Това е добре.

-      Клайнберг - каза Андре. - Изглежда отличен избор. Майка ми казва, че евреите били избран народ.

-      И двамата изглеждат достатъчно способни - отвърна Карин.

Бартън се загледа в снимката на Магнус Клайнберг. Уилсън Даулинг бе удостоен със същото задълбочено изучаване. Бартън пак се почеса по брадичката.

-      Доведете и двамата колкото се може по-скоро. Да не рискуваме. С колкото повече възможности разполагаме, толкова по-добре.

Бартън беше единственият, който разбираше всичко - дори Карин не знаеше какво всъщност става. Преводите на свитъците от Мъртво море бяха съвсем конкретни. Засега трябваше да запази в тайна истината за мисия Исая.

6

Сидни, Тихоокеански регион

Фрейзър Хаус, Университет на Сидни

10 май 2081

11:01

13 дни преди опитното прехвърляне

Ярка слънчева светлина се лееше през холографския телевизор на стената на кабинета на Уилсън. Компютърно генерираното изображение правеше малкото помещение да изглежда много по-голямо, отколкото бяха жалките му размери. Стаята беше без прозорци и въздухът бе прохладен. Уилсън се къпеше в сиянието на изкуственото слънце, отпуснат в старо кожено кресло. Всяко кътче около него беше заето от книги - стотици книги, натрупани на купчини по пода и масите.

Тихо свиреше класическа музика.

Уилсън затвори романа и заразглежда подвързията му. Пусна книгата на пода и посегна напосоки за друга. Когато видя, че е избрал подвързано в кожа издание на „Повест за два града“ от Дикенс, очите му светнаха. Открай време се канеше да го прочете.

Отвори книгата и прочете на глас първите няколко думи.

-      Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време...⁴¹

Погледът му се плъзгаше по страниците, а той изобщо не помръдваше от мястото си. От време на време на лицето му се появяваше едва доловима усмивка или леко се смръщваше, докато поглъщаше хилядите съвършено изваяни думи. Чете без прекъсване два часа, напълно погълнат от заниманието си.

Почукване на вратата опита да го разсее. Уилсън го пренебрегна, но то се повтори, по-силно. Уилсън неохотно се изправи на леко изтръпналите си крака и отиде до вратата, като лавираше между купчините книги и мебелите.

Надникна в коридора и видя широка усмивка и жълтеникави криви зъби. Собственикът на тази не особено красива гледка, куриерът пощальон Бърни Мухандис, стоеше гордо в сивата си университетска униформа. До него имаше триколесна количка, пълна с писма и колети. Бърни беше от Централна Азия и истинското му име бе Багван, но след емигрирането в Тихоокеанския регион се беше прекръстил на Бърни, тъй като беше решил, че това име звучи много по-австралийски.

- Свети Валентин! - както винаги възкликна Уилсън и разпери ръце, сякаш се канеше да награби цялата количка.

Бърни вдигна шеговито ръка.

-      Господин Уилсън, днес не е Свети Валентин! Колко пъти трябва да ти го казвам? — Макар че живееше тук вече повече от трийсет и пет години, акцентът му си оставаше типично индийски.

-      Тогава какво ми носиш? - попита с нетърпение Уилсън, докато оглеждаше пратките.

-      Няма поща за теб, приятелю. Абсолютно никаква.

-      Тогава защо идваш? - попита Уилсън.

-      За да разбера какви ги вършиш. - Уилсън се опита да запречи вратата, но Бърни пъхна глава вътре и огледа мъничката стая. - Боже, вярно било. Половината библиотека е изписана на твое име! Явно си се побъркал.

-      Просто правя едни проучвания.

Бърни постави тъмнокожата си ръка върху рамото на Уилсън.

- Господин Уилсън, никой, дори ти с твоите невероятни възможности, не е в състояние да прочете толкова много книги. Какво си намислил?

Уилсън погледна назад към стаята.

-      Просто обичам да чета.

Бърни се изкиска.

-      Щом казваш, мой мистериозни приятелю. Знам, че просто се преструваш, че четеш тези книги. Така че не очаквай да ги връщам вместо теб, когато приключиш. Подозирам, че ще се наложи да наемеш камион.