Chestotata na Shuman

На Уилсън никак не му се мислеше за последствията от евентуална загуба - така постъпваше почти във всичко. Поради някаква причина, логична или не, той вярваше на монетата и на дядо си и бе дълбоко убеден, че и той, и монетата ще се погрижат за него.

-      Кралицата е ези - рече той. - Пирамидите са тура. Избирай.

Хвърли монетата във въздуха и гласът на професора проряза тишината...

-      Тура.

Монетата сякаш увисна във въздуха безкрайно дълго, проблясвайки на светлината. Въртеше се и се въртеше. За момент Уилсън се запита дали това не е някакъв важен кръстопът в живота му, но преди да успее да реши, улови с лекота монетата и я постави върху опакото на дланта си. Вече нямаше време за мислене. Съдбата му беше решена.

-      Тура, тура, тура - повтаряше професорът, все едно казваше заклинание.

Уилсън махна ръката си. Пирамидите от Гиза гледаха нагоре.

Хюстън, Тексас

Линейка 33, Стърлинг Драйв, окръг Харис

25 ноември 2012

20:16

Мисия Исая - ден първи

Уилсън излезе от унеса. Линейката забавяше. Невъобразимата болка идваше и си отиваше на вълни. Още не можеше да вижда. В момент на прояснение успя да задейства омега-команда, като прошепна:

-      Активирай Славей.

Изведнъж сякаш се потопи в много гореща вана. Кръвното му налягане скочи три пъти над нормалното, когато в системата му се изля коктейл от аминокиселини, допамин и протеини. Ендорфинът притъпи сетивата му, а производството на червени и бели кръвни телца се претовари. Мъчителната болка, която го разкъсваше, изчезна като с магия.

-      Това е последната ти възможност - каза гласът. - Трябва да ми кажеш името си.

Линейката тръгна назад - Уилсън усети промяната на движението. После задните врати се отвориха и хладният вечерен въздух напълни кабината. Колелата на носилката му се спуснаха и се застопориха с изщракване. Наблизо се чуваше детски плач.

Линейката беше пристигнала в Окръжна болница „Харис“. Парамедикът погледна навън и видя на входа на спешното опашка. Мнозина бяха окървавени и като че ли имаха рани от малокалибрено оръжие. Сред ранените имаше мъже, жени и деца. Четиригодишно дете отчаяно плачеше за майка си.

Уморен лекар с изцапана с кръв престилка приближи линейката.

-      Какво става? - попита парамедикът.

-      Стрелба в мола - отвърна лекарят. - Третата за този месец. - Свали латексовите си ръкавици и ги захвърли настрани. - Абсолютна лудница. Добре, какво имаме тук?

Парамедикът понечи да подпише документите и внезапно си даде сметка, че нещо не е наред. На формуляра пишеше: „Г-ца Уинтър; Пол: Ж; Възраст: 42; без постоянен адрес“.

Побърза да провери етикета на дясната китка на Уилсън. На него пишеше: „Джон Доу“.

Документите бяха объркани!

-      Е? - нетърпеливо попита докторът. - Хората чакат.

Парамедикът си погледна часовника - работното му време почти свършваше. Объркването на документите със сигурност означаваше още едно пътуване до болница „Мърси“ за оправяне на грешката. А ако документите бяха верни, а пациентът сгрешен... е, тогава нещата ставаха още по-неприятни.

-      Всичко е наред - уверено отвърна парамедикът, докато безцеремонно поправяше с химикалка данните във формуляра: „Джон Доу; Пол: М; Възраст: неизвестна; без постоянен адрес“.

Така или иначе нямаше значение - и двамата бяха без здравни осигуровки.

-      Прехвърляне на Джон Доу от „Мърси Прайвит“ - каза той. - Доколкото разбирам, било му е отказано лечение в три болници за последните дванайсет часа.

-      Ама че късметлия - саркастично отбеляза докторът. - Да го пратят в тази дупка.

-      Няма документи и е без здравна осигуровка. - Парамедикът предаде формуляра. - Доколкото успях да разбера от дежурните в „Мърси“, бил ударен от кола днес сутринта. Фрактура на черепа. Счупени крака. Оставам с впечатление, че са се справили добре с поставянето на шините на бедрата. Има също няколко счупени ребра и разкъсвания, но е жив. В момента е на физиологичен разтвор, хранителни вещества и двайсет и пет милилитра морфин на всеки трийсет минути.

-      Някакви вътрешни наранявания?

-      Не съм сигурен. Знам само, че не му е правен рентген и скенер. За момент дойде в съзнание, докато пътувахме насам. Не беше съвсем на себе си, така че му бих още петнайсет милилитра морфин.

Докторът закрепи документите за клипборда си.

-      Надявам се да е достатъчно, за да остане в безсъзнание, защото при сегашното положение ще мине доста време, докато му дойде ред.

-      Нищо не може да се направи - пренебрежително рече парамедикът.

Детето продължаваше да плаче за майка си.

Докторът направи знак на една сестра да дойде и посочи носилката на Уилсън.

-      Вземете пациента. - Погледна списъка на чакащите и му сложи поредния номер. — Пациент четири пет шест, в чакалнята на първия етаж. Ще трябва да изчака, докато не приключим с тази лудница. - Погледна към хаоса в спешното и викна: - Успокойте това дете! Направо ме побърква, по дяволите!

Парамедикът затвори задната врата на линейката, качи се до шофьора и каза: